— Млъкни! Ти ще останеш на „Тамара“! Това е заповед! Още една дума и ще заповядам да те завържат за мачтата!
— Продължавай, Аса.
— Магичката, Гутлаф и осемте доброволци се качиха на „Алкионе“ и се отправиха към Падината. Както беше заповядано, ние, на „Тамара“, се държахме настрана, но така, че да не изоставаме много. Времето, което до този момент беше на наша страна, изведнъж започна да прави дяволски номера. Истината ви казвам, направо дяволски си бяха, защото това беше нечиста сила, ярле… Нека ме вържат под кила, ако лъжа…
— Разказвай нататък.
— Там, където бяхме ние, тоест „Тамара“, морето беше спокойно. Само леко подухваше ветрец и небето беше притъмняло така, че денят се превърна в нощ. А там, където беше „Алкионе“, се разбушува пъкълът. Внезапно. Истински пъкъл.
Платната на „Алкионе“ изведнъж запляскаха толкова силно, че се чуха чак на „Тамара“. Небето притъмня, покри се с облаци. Морето, което около „Тамара“ беше напълно спокойно, се развълнува и започна да блъска гигантски вълни в корпуса на „Алкионе“. Някой извика нещо, друг подхвана вика и след миг крещяха всички.
Под насочения към „Алкионе“ конус от черни облаци корабът подскачаше по вълните като коркова тапа, въртеше се, усукваше се и се мяташе насам-натам. Ту носът му, ту кърмата се скриваха под водата. Понякога дракарът за по няколко минути се скриваше напълно от погледите им, виждаше се само раираното му платно.
— Това е магия! — извика някой зад гърба на Аса. — Дяволска магия!
Водовъртежът увличаше „Алкионе“ все по-бързо и по-бързо. Щитовете, които центробежната сила откъсна от бордовете, полетяха във въздуха като дискове; наляво и надясно се разлетяха начупени гребла.
— Спускайте платната! — изрева Аса Тязи. — И хващайте греблата! Тръгваме след тях! Трябва да ги спасим!
Но вече беше твърде късно.
Небето над „Алкионе“ стана черно, зигзагообразни мълнии пронизваха мрака и оплитаха дракара като пипала на медуза. Скупчените във фантастични фигури облаци се завъртяха в гигантска фуния. Дракарът също се завъртя в нея с невероятна бързина. Мачтата се счупи като сламка, разкъсаното платно излетя над гребените на вълните като огромен албатрос.
— Гребете, момчета!
Но през собствените си викове, през оглушителния рев на стихията, те продължаваха да чуват воплите на хората от „Алкионе“. Вопли, толкова ужасяващи, че им настръхнаха косите. На тях, старите морски вълци, кървавите берсерки, моряците, които бяха видели и чули толкова много през живота си.
Те отпуснаха греблата, осъзнавайки собственото си безсилие. Седяха замаяни, спряха дори да викат.
„Алкионе“ продължаваше да се върти, постепенно издигайки се над вълните. И се носеше все по-нагоре и по-нагоре. Те видяха изтичащата вода, обраслия с раковини и водорасли кил. Видяха черна фигура, падащо във водата тяло. После второ. И трето.
— Те скачат! — изрева Аса Тязи. — Гребете, момчета, не спирайте! С всички сили! Да вървим на помощ!
„Алкионе“ се издигна още по-нависоко, поне на сто лакти над врящата и кипяща морска повърхност. И продължаваше да се върти. Невидима сила всмукваше в струпаните облаци огромното, просмукано с вода, оплетено в огнена мрежа от мълнии вретено.
Изведнъж въздухът се разцепи от оглушителен взрив. Тласканата напред от силата на петнайсет двойки гребла „Тамара“ подскочи като при таранен удар и отлетя назад. Тязи изгуби палубата под краката си. Той падна, удряйки челото си в борда.
Не успя да се изправи със собствени сили, вдигнаха го. Той беше зашеметен, въртеше и тръскаше глава, залиташе, крещеше нещо нечленоразделно. Чуваше виковете на екипажа приглушено, като през дебела стена. С усилие, олюлявайки се като пиян, той се добра до борда и впи пръсти в релинга.
Вихрите бяха утихнали, вълните се бяха успокоили. Но небето все още беше черно от кълбетата дим.
От „Алкионе“ нямаше нито следа.
— Нямаше никаква следа, ярле. Само части от въжетата и отломки… Нищо друго.
Аса Тязи млъкна, гледайки към слънцето, което изчезваше зад обраслите върхове на Спикерог. Замисленият Крах ан Крайт не го подкани да продължи.
— Не е ясно — продължи най-накрая Аса Тязи — колко са успели да скочат, преди „Алкионе“ да потъне в онези дяволски облаци. Но колкото и да са скочили, нито един не оцеля. А ние, въпреки че не жалехме нито време, нито сили, успяхме да извадим само два трупа. Две тела, които се носеха по водата. Само две.
— И тялото на магьосницата не беше сред тях? — с променен глас попита ярлът.
— Не.
Крах ан Крайт дълго мълча. Слънцето съвсем се скри зад Спикерог.