Сестрите Скара лежаха в затвора за нанасяне на побой над офицер, а срещу главен интендант Кохут се водеше дело, свързано с мащабна, прочута и обхващаща все по-широки кръгове афера — кражба на армейски лъкове.
— Да, дупе да ти е яко, Кена — повтори голямата Скара. — Мисля, че си се забъркала в голяма каша. По-точно — забъркали са те. И как, по дяволите, не съобрази веднага, че това е политическа игра!
— Ха! — отвърна Кена.
Скара я погледна, без да е наясно как да разбира едносричното възклицание. Кена отмести поглед.
„Няма да тръгна да ви разправям онова, което премълчах пред съдиите — помисли си тя. — Тоест, че знаех в каква каша се забърквам. И как и по какъв начин разбрах това.“
— Гъста каша си забъркала — мъдро отбеляза малката Скара, по-глупавата, която — Кена беше убедена в това — изобщо не разбираше за какво става дума.
— И какво стана с цинтрийската принцеса? — не отстъпваше голямата Скара. — Накрая я спипахте, нали?
— Спипахме я. Ако може така да се каже. Кой ден сме днес?
— Двайсет и втори септември. Утре е Равноденствието.
— Ха! Какво невероятно съвпадение. Утре става точно година след събитията… Цяла година…
Кена се изпъна върху нара и подложи ръце под главата си. Сестрите мълчаха, надявайки се, че това е встъпление към разказа.
„Нищо няма да получите, сестрички — помисли си Кена, гледайки към надрасканите върху дъските на горния нар неприлични рисунки и още по-неприлични надписи. — Никакъв разказ няма да има. И работата дори не е там, че Кохут вони на проклет доносник или ключов свидетел. Аз просто не искам да си спомням. За онова, което се случи преди година, след като Бонхарт ни се изплъзна в Клармон.
Пристигнахме там със закъснение от два дни — започна да си припомня тя. — Следите вече бяха успели да изстинат. Никой не знаеше накъде е тръгнал ловецът на глави. Никой, освен търговеца Хувенагел, разбира се. Но той не пожела да говори със Скелен и дори не го пусна под покрива си. Предаде му чрез слугите си, че не разполага с време и няма да му даде аудиенция. Кукумявката се надуваше и се пъчеше, но нищо не можа да направи. Нали бяхме в Ебинг, а там той нямаше никакви правомощия. А по другите, нашите си начини, нямаше как да се доберем до Хувенагел, защото той си имаше лична армия в Клармон, а не биваше да започваме война…
Така че Бореас Мун душеше, Дакре Силифант и Ола Харшейм се занимаваха с подкупите, Тил Ехрад — с елфическа магия, а аз подслушвах мислите, но това не ни даде много. Накрая разбрахме, че Бонхарт е излязъл през южните порти на града. А преди да потеглим…
В Клармон имаше един храм, малък, с лиственици… Край южните порти, близо до търговския площад. Преди да напусне Клармон, Бонхарт изтезавал Фалка с ловджийски камшик на площадката пред храма. Пред очите на всички, включително и пред жреците от храма… Крещял, че ще й покаже кой е господарят. Че сега ще й даде да се разбере с тоягата, че никой няма да скочи да я защити, да се застъпи за нея — нито хората, нито боговете.“
Малката Скара гледаше през прозореца, хванала се за решетката. Голямата ядеше каша от паницата. Кохут взе табуретката, легна и се зави с одеялото.
От караулното помещение се разнесе звън, обадиха се стражите от крепостните стени.
Кена се обърна с лице към стената.
„Няколко дни по-късно се срещнахме — помисли си тя. — Аз и Бонхарт. Лице в лице. Гледах го в нечовешките рибешки очи, мислейки само за едно — как е биел момичето. И проникнах в мислите му… За миг. И се почувствах така, сякаш съм си пъхнала главата в разкопан гроб…
Това беше по време на Еквинокцията.
А един ден по-рано, на двайсет и втори септември, усетих, че сред нас се е вмъкнал невидим човек.“
Стефан Скелен, императорският коронер, я изслуша, без да я прекъсва. Но Кена видя как лицето му се променя.
— Повтори, Селборн — процеди през зъби той. — Повтори, че не вярвам на ушите си.
— По-внимателно, господин коронер — промърмори тя. — Преструвайте се на ядосан… Сякаш съм дошла при вас с молба, а вие не разрешавате… Това за пред другите. Не греша, сигурна съм. Вече втори ден сред нас се движи някой невидим. Невидим шпионин.
Не можеше да се отрече, че Кукумявката беше умен, бързо схващаше.
— Не, Селборн, не разрешавам! — отвърна гръмогласно той, без да пести актьорския патос и в тона, и в мимиката. — Дисциплината е задължителна за всички. Никакви изключения. Не разрешавам!