— Но поне ме изслушайте, господин коронер. — Кена нямаше таланта на Кукумявката, не успя да скрие неестествеността в гласа си, но в разиграваната сценка напрегнатостта и безпокойството на молителката бяха оправдани. — Благоволете поне да ме изслушате…
— Говори, Селборн. Само че кратко и ясно.
— Той ни шпионира от два дни — промърмори тя, давайки си вид, че смирено излага своите съображения. — Още от Клармон. Върви тайно след нас, а когато лагеруваме, идва невидим, върти се сред хората, слуша.
— Слуша, проклетият шпионин. — На Скелен не му трябваше да се преструва на суров и ядосан, гласът му и бездруго вибрираше от ярост. — Как го засече?
— Когато онзи ден давахте заповеди на господин Силифант пред кръчмата, котаракът, който спеше на скамейката, изсъска и присви уши. Това ми се стори подозрително, защото край него нямаше никой… А след това чух нещо като мисли, чужди мисли, и воля. Нещо обичайно за мен, господин коронер, такива чужди мисли са като силни викове… И започнах да слушам, силно, двойно по-силно, и го чух.
— Винаги ли можеш да го чуваш?
— Не, невинаги. Той има някаква магическа защита. Чувам го само когато е много близо, и то не всеки път. Затова трябва да се преструваме, защото не е ясно дали не се крие някъде наблизо.
— Само да не го изплашим — процеди през зъби Кукумявката. — Само да не го изплашим. Трябва ми жив, Селборн. Какво предлагаш?
— Да го накараме да сгреши.
— Да сгреши?
— По-тихо, господин коронер.
— Но… няма значение. Добре. Давам ти пълна свобода на действие.
— Утре направете така, че да отседнем в някое село. Останалото е моя работа. А сега за пред останалите ме наругайте както трябва и ще се махна.
— Не мога да те наругая — усмихна й се той с очи и леко намигна, след което веднага си наложи маската на строг началник. — Доволен съм от вас, госпожо Селборн.
Той каза „госпожо“. Госпожо Селборн. Като на офицер.
Скелен отново й намигна и едновременно с това махна с ръка, играейки ролята си по възхитителен начин:
— Не! Отказвам на молбата! Кръгом и марш!
— Слушам, господин коронер.
На следващия ден, надвечер, Скелен обяви престой в едно селце край река Лете. Селото беше богато. Обградено с ограда от колове, в него се влизаше през изящни въртящи се врати от борови греди. Селото се казваше Говорог, а името му идваше от мъничък параклис, в който стоеше изплетена от слама фигурка, изобразяваща еднорог.
„Спомням си — мислеше си Кена, — как се присмивахме на това сламено божество, а кметът с важна физиономия обясняваше, че свещеният говорог, покровител на селото, преди много години бил златен, после станал сребърен, след това меден, имало няколко костени варианта и няколко от благородна дървесина. Но непрекъснато ги крадели. Идвали отдалеч, за да ги отмъкнат. Така че било много по-спокойно, ако говорогът е направен от слама.
Разположихме се на лагер в селото. Както се бяхме уговорили, Скелен се настани в отделна къща за гости.
След по-малко от час хванахме невидимия шпионин. По класическия начин.“
— Моля, приближете се — гръмогласно настоя Кукумявката. — Приближете се и погледнете този документ… Готово ли е? Всички ли са тук? Да не се налага да обяснявам два пъти.
Ола Харшейм, който току-що беше отпил от ведрото малко мляко, облиза устните си и изцапаните с каймак мустаци, остави съда, огледа се и преброи хората. Дакре Силифант. Берт Бригден. Нератин Цека. Тил Ехрад. Йоана Селборн…
— Дуфиций го няма.
— Извикайте го.
— Крийл! Дуфи Крийл! При командира на съвещание! За важни заповеди. Бегом!
Дуфиций Крийл връхлетя задъхан в стаята.
— Всички са тук, господин коронер — доложи Ола Харшейм.
— Отворете прозореца. Така смърди на чесън, че може да се издушим. Отворете и вратата, да стане течение.
Бригден и Крийл бързо отвориха вратата и прозореца. Кена за пореден път се убеди, че от Кукумявката би излязъл отличен актьор.
— Моля, приближете се, господа. Получих от императора ето този документ. Секретен и изключително важен. Моля за внимание…
— Сега! — извика Кена, като същевременно изпрати силен насочен импулс, който по въздействието си върху сетивата би могъл да се сравни с удар на мълния.
Ола Харшейм и Дакре Силифант грабнаха ведрата и едновременно плиснаха млякото към посоченото от Кена място. Тил Ехрад измъкна скритата под масата кофа с брашно и я изсипа със замах. На пода на стаята се материализира млечно-брашняна фигура, първоначално безформена. Но Берт Бригден беше нащрек. Безпогрешно прецени къде може да се намира главата на „пирога“, и с всичка сила стовари върху тази глава железния тиган.