— Запомних. Не се безпокой.
— Особено много внимавай на завоите на реката. Избягвай местата, където тръстиката е по-рядка. Места, обрасли с пача трева. А ако все пак още при боровете те застигне здрач, спри се и изчакай до сутринта. В никакъв случай не язди през блатата нощем. Вече е почти новолуние, а и облаците…
— Знам.
— А относно Страната на езерата… Тръгни на север през планината. Избягвай главните пътища, там винаги е пълно с войници. Когато стигнеш до реката, голямата река, която се нарича Силте — значи си стигнала до средата на пътя.
— Знам. Нали имам карта, ти ми я начерта.
— А, да, вярно.
Цири за пореден път провери сбруята и багажа си. Машинално. Не знаеше какво да каже. Отлагаше онова, което трябваше да се каже в края на краищата.
— Беше ми приятно да те приема при себе си — изпревари я той. — Наистина. Сбогом, вещерке.
— Сбогом, отшелнико. Благодаря ти за всичко.
Тя вече седеше на седлото и се приготвяше да пришпори Келпи, когато той се приближи и я хвана за ръката.
— Цири, остани, изчакай зимата…
— До езерото ще се добера преди студовете. А после, ако всичко бъде така, както ти ми каза, вече нито пътищата, нито студовете ще имат някакво значение. Ще се върна през телепорта на Танед. В училището в Аретуза. При госпожа Рита… Колко отдавна беше това, Висогота…
— Кулата на лястовицата е легенда. Не забравяй, че е само легенда.
— Аз също съм само легенда — отвърна тя с горчивина. — Още от раждането ми. Zireael, Лястовицата, Детето на изненадата. Избраницата. Детето на предопределението. Детето на Старата кръв. Тръгвам, Висогота. Бъди здрав.
— Бъди здрава, Цири.
Кръчмата на кръстопътя, зад къщите на изселниците, беше полупразна. Киприан Фрип младши и тримата му приятели бяха забранили на местните да влизат и прогонваха новодошлите. А самите те пируваха по цели дни без прекъсване, насядали в мрачното помещение, което смърдеше така, както обикновено смърдят кръчмите през зимата, когато не се отварят нито прозорците, нито вратите — на пот, котки, мишки, партенки, мас, газове, борови дъски, сажди и мокри, съхнещи дрехи.
— Кучешки живот — повтори за стотен път Юз Яновиц, гемериец, и махна с ръка на прислужничката да донесе водка. — Да го вземат дяволите Кукумявката! Да ни остави да стоим в тая смотана дупка! По-добре да бяхме отишли в гората с патрулите!
— Ама че си глупак! — отвърна му Деде Варгас. — Навън е адска зима. Не, по-добре на топло. Че и с момиче!
Той шляпна със замах момичето по задничето. Тя изписка, не особено убедително и с явно равнодушие. Честно казано, беше глупавичка. Работата в кръчмата я беше научила само на това, че когато я пошляпват и пощипват, трябва да писка.
Киприан Фрип и компанията му се заеха с момичетата още на следващия ден след пристигането си. Кръчмарят го беше страх да се обади, а момичетата имаха достатъчно разум, за да не мислят за протести. Животът вече ги беше научил, че ако момичето протестира, ще яде бой. Затова по-добре да се изчака, докато на мераклиите не им омръзне.
Отегченият Риспат ла Пойнт подхвана поредния досаден вечерен разговор, избирайки една от стандартните теми:
— Тази Фалка е загинала някъде в горите, казвам ви. Видях как Скелен я улучи с ориона в муцуната и как бликна кръв като фонтан! Казвам ви, че не е успяла да се спаси!
— Кукумявката не уцели — заяви Юз Яновиц. — Едва я закачи с ориона. Вярно, че добре я украси по муцуната, с очите си видях. Но това попречи ли на момичето да прескочи портата? А? Падна ли тя от коня? А? Как ли пък не! После премерих портата: точно седем стъпки и два цала. И какво? Прескочи я! И то как!
— Кръвта й се лееше като из ведро — възрази Риспат ла Пойнт. — Казвам ви, продължила е още малко и после се е свлякла в някоя яма, вълците и птиците са изяли мършата, златките са я довършили, а мравките са заличили следите. Край, deireadh! Казвам ви — напразно стоим тук и си пропиваме парите. И то своите си пари, защото не виждам да ни плащат нещо!
— Не може след трупа да не остане нито следа, нито знак — изрече уверено Деде Варгас. — Винаги остава нещо: череп, таз, някоя по-дебела кост. Онзи магьосник Риенс най-накрая ще открие останките на Фалка. Тогава работата вече наистина ще е приключила.
— И може би тогава ще ни пратят на такива места, че ще си спомняме с копнеж сегашното безделничене и тая смотана кочина. — Киприан Фрип младши хвърли уморен поглед към стените на кръчмата, които вече познаваше до последния пирон и последната дупчица. — И тая гадна водка. И тези двете, дето смърдят на чесън, и когато се задоволяваш с тях, лежат като телета, гледат в тавана и си чоплят зъбите.