— Слизайте от конете, момчета — повтори Бонхарт, втренчен в гъстата мъгла, покриваща езерото. — Няма защо да рискуваме. Ще догоним момичето пеша. Тя също е слязла, също върви пеша.
— Абсолютно вярно — потвърди Бореас Мун, сочейки към езерото. — Това се вижда.
Точно до брега, под елшовите клони, леденото покривало беше гладко и полупрозрачно като тъмното стъкло на бутилка, а под него се виждаха тръстиката и станалите кафяви водорасли. По-нататък, при разлива, ледът беше покрит с тънък пласт мокър сняг. А върху снега, докъдето мъглата позволяваше да стигнат погледите им, тъмнееха следи от стъпки.
— Пипнахме я! — разпалено викна Риенс, мятайки поводите върху един клон. — Не е чак толкова хитра, колкото ни се струваше! Тръгнала е по леда, насред езерото. Ако беше избрала някой от бреговете или гората, трудно щяхме да я догоним!
— Насред езерото… — замислено повтори Бонхарт. — Точно оттам минава най-краткият и най-пряк път до онази магическа кула, за която говореше Вилгефорц. И тя го знае. Мун, с колко ни е изпреварила?
Бореас Мун, който вече беше навлязъл в езерото, се наведе ниско над следите от ботуши. Вгледа се в тях.
— Не повече от половин час. Затопля се, а следите не са размити, вижда се всеки пирон в тока.
— Езерото — промърмори Бонхарт, напразно опитвайки се да пробие с поглед мъглата — се простира на повече от пет мили на север. Така каза Вилгефорц. Ако момичето има преднина от половин час, значи тя е на около половин миля пред нас.
— На този хлъзгав лед? — поклати глава Мун. — И толкова няма. Шест-седем стаяния, не повече.
— Още по-добре. Напред!
— Напред — повтори Кукумявката. — На леда и напред, бързо!
Вървяха, дишайки тежко. Близостта на жертвата им ги ободряваше, възбуждаше, изпълваше ги с еуфория като наркотик.
— Няма да ни избяга!
— Само да не изгубим следите…
— И само да не ни надхитри в мъглата… Бяла като мляко… На двайсет крачки нищо не се вижда, мамка му…
— Размърдайте си краката — измърмори Риенс. — По-бързо, по-бързо! Докато върху леда има сняг, да вървим по следите й…
— Следите са съвсем пресни — неочаквано избоботи Бореас Мун, след като спря и се наведе. — Съвсем пресни… Всеки пирон се е отпечатал… Тя е пред нас… Съвсем близко! Защо тогава още не я виждаме?!
— И защо не я чуваме?! — замисли се Ола Харшейм. — Нашите стъпки отекват по леда, снегът скърца! Защо тогава не я чуваме?
— Защото много приказвате — рязко ги отряза Риенс. — Напред, марш!
Бореас Мун свали шапката си и избърса потното си чело.
— Тя е тук, в мъглата — тихо каза той. — Някъде тук, в мъглата… Но не се вижда къде… Не се вижда откъде ще удари… Както там… В Дун Дара… В нощта на Саовине…
Той се зае с трепереща ръка да вади меча от ножницата си. Кукумявката скочи към него, хвана го за раменете и го разтърси.
— Затваряй си устата, стар глупако — изсъска той.
Само че вече беше късно. Страхът се предаде на останалите. Те също извадиха мечовете си и инстинктивно застанаха така, че да си пазят гърбовете.
— Тя не е привидение! — силно прошепна Риенс. — Дори не е магьосница! А ние сме десетима! В Дун Дара са били четирима, и то пияни, в задимената стая!
— Разпръснете се наляво и надясно, в редица — неочаквано се обади Бонхарт. — И вървете във верига! Но така, че да не се изпускате от поглед.
— И ти ли! — изкриви лице Риенс. — И теб ли те прихвана, Бонхарт? Не те мислех за такъв… — Той спря насред думата.
Ловецът на глави го изгледа по-студено и от лед.
— Разпръснете се във верига — повтори той, без да обръща внимание на магьосника. — Пазете дистанция. Аз се връщам за конете.
— Какво?
Бонхарт и този път не удостои Риенс с отговор. Риенс изруга, но Кукумявката бързо сложи ръка на рамото му.
— Престани — промърмори той, — нека да върви. А ние да не губим време! Хора, в редица! Берт и Стигварт — наляво, Ола — надясно…
— Защо е всичко това, Скелен?
— Под вървящите накуп е по-вероятно да се напука ледът, отколкото под вървящите в редица — промърмори Бореас Мун. — Освен това ако вървим в редица, рискът девойката да ни се изплъзне отстрани, е по-малък.
— Отстрани ли? — изсумтя Риенс. — И по какъв начин? Следите са пред нас като на длан. Момичето върви право като по конец; ако се опита да се отклони дори на крачка встрани, следите ще го издадат!
— Стига сте си чесали езиците — прекъсна ги Кукумявката, поглеждайки назад, в мъглата, където беше изчезнал Бонхарт. — Напред!