Те тръгнаха.
— Става все по-топло — прошепна Бореас Мун. — Ледът на повърхността се топи, образува се коричка…
— Мъглата се сгъстява…
— Но следите се виждат през цялото време — забеляза Дакре Силифант. — Освен това ми се струва, че момичето върви по-бавно. Изморява се.
— Ние също. — Риенс свали шапката си и си избърса челото.
— Тихо. — Силифант изведнъж се спря. — Чувате ли? Какво е това?
— Нищо не чух.
— А аз — да… Нещо като скърцане… Скърцане по леда… Но не оттам. — Бореас Мун посочи мъглата, в която се губеха следите. — А като че ли отляво, отстрани…
— Аз също го чух — потвърди Кукумявката, оглеждайки се обезпокоено. — Но сега спря. Дявол да го вземе, не ми харесва това. Въобще не ми харесва!
— Следите — изморено, но настойчиво повтори Риенс. — Ние виждаме следите й! Какво, без очи ли останахте? Тя върви право напред, като стрела. Ако се беше отклонила дори една крача, дори на половин, щяхме да видим следите й! Бързо напред, след някоя и друга минута ще я хванем! Кълна се, че след минутка ще видим…
Той млъкна. Бореас Мун си пое дъх така, че го заболяха дробовете. Кукумявката изруга.
На десетина крачки пред тях, на самата граница на видимостта, ограничена от плътна мъгла, следите прекъсваха. Изчезваха.
— Дявол да го вземе…
— Какво става?
— Какво, да не е излетяла?
— Не — поклати глава Бореас Мун. — Не е излетяла. По-лошо.
Риенс изруга грозно, посочвайки появилите се на ледената кора чертички.
— Кънки — промърмори той, свивайки машинално юмруци. — Имала е кънки и ги е обула… Сега се носи по леда като вятър… Никога няма да я стигнем! Къде, по дяволите, се дяна Бонхарт? Няма да догоним момичето без коне!
Бореас Мун силно се изкашля и въздъхна. Скелен бавно разтвори кожуха си, разкривайки преметнатия през гърдите му ремък с наредените ориони.
— Няма да ни се налага да я гоним — рече студено той. — Тя ще ни настигне. И се боя, че няма да ни се наложи да чакаме дълго!
— Полудя ли?
— Бонхарт го предвиди. Затова се върна за конете. Той знаеше, че момичето ни въвлича в капан. Внимание! Ослушвайте се за скърцането на кънки по леда!
Дакре Силифант пребледня, което си пролича, въпреки порозовелите му от студа бузи.
— Момчета! — викна той. — Внимание! Бъдете нащрек! И се съберете в група. Да не се изгубите в мъглата.
— Млъкни! — изрева Кукумявката. — Пазете тишина! Пълна тишина, иначе няма да чуем…
Те чуха. Най-отляво, в най-далечния край на редицата, от мъглата до тях долетя кратък крясък, който бързо секна. И рязкото, сипкаво скърцане на кънки, от което се изправяха косите, също както от скърцането на желязо по стъкло!
— Берт! — извика Кукумявката. — Берт! Какво има?
Те чуха неразбираем вик, а само след миг от мъглата изскочи тичащия с всички сили Берт Бригден. Приближавайки се до тях, той се подхлъзна, падна и се плъзна по корем върху леда.
— Тя докопа… Стигварт — изпъшка той, изправяйки се с усилие. — Закла го… докато прелиташе наблизо… Толкова бързо… че едва я зърнах… Магьосница…
Скелен изруга. Силифант и Мун, и двамата с мечове в ръце, се въртяха, взирайки се в мъглата.
Скръц. Скръц. Скръц. Бързо. Ритмично. И все по-близо. Все по-близо…
— Откъде? — изкрещя Бореас Мун, обръщайки се на другата страна, хванал меча си с две ръце. — Откъде?
— Тихо! — извика Кукумявката, държейки орион във вдигнатата си ръка. — Като че ли е отдясно! Да, отдясно! Идва отдясно! Внимание!
Вървящият в десния им фланг гемериец изведнъж изруга, обърна се и се втурна на сляпо в мъглата, шляпайки в топящия се лед. Но не можа да избяга далеч. Дори не успя да се скрие от погледа им. Те чуха рязкото скърцане на кънки, забелязаха неясна, подвижна сянка. И блясък на меч. Гемериецът нададе вой. Те го видяха да пада, видяха широкото ветрило от кръв върху леда. Раненият се мяташе, извиваше се, крещеше, виеше, после утихна и замря.
Но докато виеше, той заглушаваше скърцането на кънките. Те не очакваха, че момичето ще успее толкова бързо да смени посоката.
Тя влетя между тях, точно по средата. Съсече Ола Харшейм в движение, ниско, под коляното, и той се прекърши като сгъваемо ножче. Тя се завъртя в пирует, засипвайки Бореас Мун с дъжд от ледени парченца. Скелен отскочи, подхлъзна се и се хвана за ръкава на Риенс. И двамата паднаха. Кънките заскърцаха съвсем близо до тях, острите студени парченца ги хапеха по лицата. Единият от гемерийците изкрещя, а викът му рязко премина в диво хълцане. Кукумявката знаеше какво се беше случило. Той беше чувал много хора, на които са им прерязани гърлата.
Ола Харшейм викаше и се гърчеше върху леда.