Кънките заскърцаха. Бореас не помръдна. Чакаше. Скелен трепереше.
Тя се приближаваше. Бавно. От меча й течеше кръв и бележеше леда с пунктир. Бореас преглътна. Въпреки че беше просмукан до кости с ледена вода, изведнъж му стана ужасно горещо.
Но момичето не гледаше него. Тя гледаше Риенс, който напразно се опитваше да се измъкне върху леда.
— Помогни ми… — Риенс успя да надмогне тракането на зъбите си. — Спаси…
Момичето намали, завъртайки се на кънките с грацията на танцьорка. Спря с леко разкрачени крака, държейки меча си ниско, до бедрото.
— Спаси ме — заскимтя Риенс, впивайки в леда вкочанелите си пръсти. — Спаси… ще ти кажа… къде се намира Йенефер… Кълна се.
Момичето бавно свали шала от лицето си. И се усмихна. Бореас Мун видя зловещия белег и с усилие сдържа вика си.
— Риенс — каза Цири, без да спира да се усмихва. — Та нали ти се канеше да ме научиш какво е болка. Помниш ли? Ето с тези ръце. Ето с тези пръсти. С тези. С пръстите, с които си се вкопчил в леда.
Риенс отговори нещо. Бореас не разбра какво, защото зъбите на магьосника тракаха силно, затруднявайки речта му. Цири се завъртя с кънките си и вдигна ръката с меча. Бореас стисна зъби, уверен, че тя ще посече Риенс, но момичето само се подготвяше за бяг. За огромно изумление на следотърсача, тя се отдалечи, размахвайки рязко ръцете си. Изчезна в мъглата, след миг утихна и ритмичното поскърцване на кънките.
— Мун… И-и-изз… ва-а-ади… ме-е-е… — изрева Риенс, притискайки брадичка към леда. Той извади и двете си ръце, опитвайки се да се вкопчи с нокти в леда, но всичките му нокти вече бяха счупени. Разпери пръсти, опитвайки се да се захване за окървавения лед с дланите и с възглавничките на пръстите си. Бореас Мун го гледаше и започваше да усеща увереност, ужасяваща увереност…
Чуха скърцането на кънките в последния момент. Момичето се приближаваше с невероятна бързина, направо се размиваше пред погледите им. Движеше се по самия край на леда, до пукнатината…
Риенс изкрещя. И се задави с плътната, оловносива вода.
И изчезна.
На леда, точно върху равните следи от кънките, остана кръв. И пръсти. Осем пръста.
Бореас Мун изповръща вътрешностите си върху леда.
Бонхарт препускаше в галоп по ръба на склона край езерото, препускаше като обезумял, без да мисли за това, че конят всеки момент може да счупи краката си върху покритите с тънък слой сняг клисури. Заскрежените клонки на елшите го удряха по лицето, по ръцете, пълнеха врата му с леден прах.
Езерото не се виждаше — цялата котловина беше покрита с плътна бяла мъгла, като кипящ магьоснически котел.
Но Бонхарт знаеше, че момичето е там.
Усещаше го.
Дълбоко под леда пасаж ивичести костури с интерес съпроводиха до дъното на езерото проблясващата сребърна кутийка, която се беше изплъзнала от джоба на плаващия в бездната труп. Преди кутийката да падне на дъното и да вдигне облаче кал, най-смелите костури се опитаха да я докоснат с муцунки. Но веднага отскочиха, изплашени.
Кутийката излъчваше странни, плашещи вълни.
— Риенс? Чуваш ли ме? Какво става? Защо вече два дни не отговаряте? Докладвай! Какво стана с момичето? Не трябва да я пускате да влезе в Кулата на лястовицата… Риенс! Обади се, дявол да те вземе! Риенс!
Риенс, естествено, не можеше да отговори.
Наклонът свърши, брегът стана равен. „Краят на езерото — помисли си Бонхарт, — накрая съм вече. Изпреварих момичето. Къде е тя? И къде е тази проклета кула?“
Завесата от мъгла внезапно се разкъса и се вдигна. И тогава той я видя. Тя яздеше точно пред него на враната си кобила. „Магьосница — помисли си той, — говори с животното си. Изпратила я е на края на езерото и е заповядала да я чака там.
Но нищо няма да й помогне.
Трябва да я убия. Нека се продъни в ада Вилгефорц. Трябва да я убия. Първо ще я оставя да моли за пощада, за живота си… А след това ще я убия.“
Той извика, пришпори коня си и препусна в галоп.
И изведнъж разбра, че е изгубил. Въпреки всичко тя го беше измамила.
Разделяше ги не повече от половин стаяние — но по тънкия лед. Тя се намираше от другата страна на езерото. На всичко отгоре леденият полумесец сега се извиваше в противоположна посока — момичето, което яздеше по тетивата на лъка, се намираше по-близо до края на езерото.
Бонхарт изруга, дръпна поводите и подкара коня към леда.
— Давай, Келпи!
Копитата на враната кобила трошаха замръзналата земя.
Цири се беше залепила за шията на коня. Видът на преследващия я Бонхарт я изпълваше с ужас. Тя се страхуваше от този човек. Дори само при мисълта за съпротива една невидима ръка сякаш я стискаше за стомаха.