Следващата врата.
Здравей, Цири.
— Висогота?
Знаех си, че ще се справиш, храбро момиче. Смелата ми Лястовичка. Нали не си пострадала?
— Победих ги. На леда. Бях им приготвила изненада. Кънките на дъщеря ти…
Имах предвид морални страдания.
— Спрях се… Не ги избих всичките. Не убих Кукумявката… Въпреки че точно той ме рани и обезобрази. Сдържах се.
Знаех си, че ще победиш, Zireael. И ще влезеш в кулата. Та нали четох за това. Защото то вече е описано… Всичко това вече е било описано. Знаеш ли какво ни дава ученето? Умението да ползваме източници.
— Как така можем да разговаряме… Висогота… Или ти…
Да, Цири. Умрях. Голяма работа! Много по-важно е онова, което научих. На което се натъкнах… Сега знам къде са се дянали изгубените дни. Знам какво се е случило в пустинята Корат. Знам как си успяла да се скриеш от потерята…
— И как съм влязла тук, в кулата, нали?
Старата кръв, която тече във вените ти, ти дава власт над времето. И над пространството. Над измеренията и сферите. Сега ти си Владетелка на световете, Цири. Ти притежаваш могъща Сила. Не позволявай да ти я отнемат и използват за собствените си цели разни престъпници и негодници…
— Няма да позволя.
Сбогом, Цири. Сбогом, Лястовичке.
— Сбогом, Стари гарване.
Следващата врата. Светлина, ослепителна светлина.
И пронизващ аромат на цветя.
Над езерото беше паднала лека като пух мъгла, която вятърът бързо щеше да разнесе. Повърхността на водата беше гладка като огледало, върху зеления килим от плоски листа на водни лилии се белееха цветчета.
Бреговете бяха потопени в зеленина и цветя.
Топло. Пролет.
Цири не се изненада. А и защо да се изненадва? Та нали сега вече всичко беше възможно. Ноември, лед, сняг, замръзнала почва, купчина камъни на покрития със замръзнала трева хълм — всичко това беше останало там. А тук си беше тук, тук базалтовата кула със заострени сводове и зъбчати кулички на върха се отразяваше в зелената, обсипана с бели лилии езерна вода. Тук беше май, защото именно през май растат дивата роза и дивата череша.
Някой наблизо свиреше на флейта или пищялка, изкарвайки някаква весела, закачлива мелодийка.
На брега на езерото, потопили предните си копита във водата, стояха два снежнобели коня. Келпи изпръхтя, удари с копито по камъка. Тогава конете вдигнаха муцуни и влажни от водата ноздри, а Цири силно ахна.
Това не бяха коне, а еднорози.
Цири не се изненада. Тя ахна от възхищение, а не от изненада.
Мелодията звучеше все по-силно, долиташе иззад храстите от песекиня, обсипани с бели гирлянди от цветове. Келпи се отправи сама натам, без никой да я подкарва. Цири преглътна. Двата еднорога, които стояха неподвижни като статуи, я гледаха, отразявайки се в гладката като огледало повърхност на водата.
На объл камък зад дивите череши седеше светлокос елф с триъгълно лице и огромни бадемовидни очи. Той свиреше, движейки чевръсто пръстите си по дупките на флейтата. Видя Цири и Келпи и продължи да ги гледа, без да спира да свири.
Белите цветчета на песекинята ухаеха толкова силно, както не ухаеше нито една песекиня, която Цири беше виждала през живота си. „И нищо чудно — помисли си тя напълно спокойно. — В онзи свят, където живях досега, песекинята просто мирише по друг начин.
Защото в този свят всичко е съвсем различно.“
Елфът завърши мелодията с протяжна висока нота, свали флейтата от устните си и стана.
— Защо чак сега? — попита той, усмихвайки се. — Какво те забави толкова?