— Знай — процеди тя, гледайки го безсрамно, — че ако се стигне до нещо, ще взема изумрудите предварително. Защото ти се отнасяш експлоататорски не само с конете, Хотспорн. На сутринта след замайващата нощ може да решиш, че е твърде претенциозно да си спомниш името ми. Пес Кучо, котак Мърчо и момиче Мацка.
— Ле-ле! — засмя се той пресилено. — Можеш да накараш и най-горещото желание да замръзне, Снежна кралице.
— Минала съм добро обучение.
Мъглата се поразсея, но беше все така мрачно. И сънливо. Сънливостта им беше прекъсната грубо от викове и тропот. Иззад дъбовете, покрай които минаваха в момента, изскочиха конници.
Цири и Хотспорн действаха толкова бързо и съгласувано, сякаш бяха тренирали това със седмици. Обърнаха конете и потеглиха в галоп, притиснати към гривите и подкарвайки конете с викове и удари с пети. Над главите им засвистяха перата на стрели, дочуха се крясъци, звънтене, тропот.
— Към гората! — извика Хотспорн. — Свърни към гората! В гъсталака!
Те завиха, без да намаляват скоростта. Цири се притисна още по-силно към шията на коня, за да не я свалят от седлото удрящите я по раменете клони. Тя видя как една стрела от арбалет отцепи треска от един елшов дънер. Пришпори с вик коня, очаквайки всеки момент да получи стрела в гърба. Движещият се пред нея Хотспорн изведнъж странно изохка.
Прескочиха дълбока яма и стремително навлязоха в трънестия гъсталак. И в този момент Хотспорн се плъзна от седлото и рухна в клюквата. Кобилата изцвили, хвърли къч, размаха опашка и се понесе нататък. Цири не се поколеба — скочи и удари коня си по задницата. Той последва враната кобила, а Цири помогна на Хотспорн да се изправи, и двамата се гмурнаха в храстите, в елшака, претърколиха се, плъзнаха се надолу по склона и паднаха сред високите папрати на дъното на дерето. Мъхът смекчи падането им.
Горе, по склона, тракаха копитата на преследвачите — за щастие, насочили се към високата гора след отдалечаващите се коне. Изглежда, не бяха забелязали падането на ездачите в папратите.
— Какви са тези? — изсъска Цири, докато се измъкваше изпод Хотспорн и чистеше косата си от пухчетата. — Хора на префекта? Варнхагенови?
— Обикновени бандити… — Хотспорн изплю едно листо. — От онези, които вилнеят по пътищата.
— Предложи им амнистия. — Между зъбите на Цири проскърца пясък. — Обещай им…
— Тихо. Ще чуят.
— Хе-е-ей! Хе-е-ей! Ту-у-ук! — долетя отгоре. — Мини отляво! Отляво-о-о!
— Хотспорн?
— Какво?
— Имаш кръв по гърба.
— Знам — отговори той студено, като измъкна от пазвата си навита кърпичка и се обърна странично към нея. — Мушни я под ризата. На височината на лявата плешка…
— Къде са те уцелили? Не виждам стрела.
— Това беше арбалет… Желязно парче, най-вероятно срязан пирон за подкова. Остави, не пипай. До гръбначния стълб е.
— Проклятие! Какво да направя?
— Говори по-тихо. Връщат се.
Затропаха копита, някой изсвири пронизително. Някой крещеше, призоваваше, нареждаше някому да се върне. Цири наостри уши.
— Тръгват си — промърмори тя. — Отказаха се от преследването. Не са хванали конете.
— Това е добре.
— И ние няма да можем да ги хванем. Ще можеш ли да ходиш?
— Няма да се наложи — усмихна се той, показвайки и доста мизерно изглеждащата гривна на китката си. — Купих тази дрънкулка заедно с коня. Тя е магическа. Кобилата я е носила от малка. Ако потъркам гривната ето така, ще е все едно, че съм повикал кобилата. Все едно е чула гласа ми. Ще дойде. Не веднага, но със сигурност ще дойде. Ако имаме късмет, и твоят сивушко ще дотича заедно с нея.
— А ако нямаме късмет? Ще тръгнеш сам?
— Фалка — каза той, вече с по-сериозен тон, — няма да тръгна сам, разчитам на помощта ти. Ще се наложи да ме придържаш върху седлото. Пръстите на краката ми вече изтръпват. Може да изгубя съзнание. Чуй ме: дерето ще те отведе до долината на поток. Ще тръгнеш нагоре срещу течението, на север. Ще ме отведеш до местност, наречена Тегамо. Там ще намериш човек, който ще може да извади желязото от гърба ми, без при това да ме убие или парализира.
— Това ли е най-близкото населено място?
— Не. Ревност е по-близо. Котловина на двайсетина мили в противоположната посока, надолу по течението. Но в никакъв случай не бива да ходиш в тази посока.
— Защо?
— В никакъв случай — повтори той, мръщейки се. — Не става въпрос за мен, а за теб. Ревност означава смърт за теб.
— Не разбирам.
— Не ти и трябва. Просто ми повярвай.
— Ти каза на Гиселхер…
— Забрави за Гиселхер. Ако искаш да живееш, забрави за него и за всички тях.
— Защо?
— Остани с мен. Ще удържа обещанието си, Снежна кралице. Ще те украся с изумруди. Ще те обсипя с тях…