— Наистина, подходящ момент за шеги.
— Винаги е подходящ момент за шеги.
Хотспорн изведнъж я прегърна, притисна я с ръце и започна да разкопчава блузата й. Безцеремонно, но без да бърза, Цири отблъсна ръката му.
— Да — промърмори тя, — определено подходящ момент и за това.
— За това всеки момент е добър. Особено за мен в момента. Нали ти казах за гръбначния стълб. Утре могат да възникнат трудности… Какво правиш? О, по дяволите…
Този път тя го отблъсна по-силно. Твърде силно. Хотспорн пребледня, прехапа устни, изстена от болка.
— Извинявай. Но когато човек е ранен, трябва да лежи спокойно.
— Близостта на тялото ти ме кара да забравя за болката.
— Престани, по дяволите!
— Фалка… Бъди по-мила със страдащия човек.
— Ще страдаш, ако не си махнеш ръцете. Веднага!
— По-тихо… Бандитите може да ни чуят… Кожата ти е като атлаз… Не се върти, по дяволите!
„О, проклятие — помисли си Цири. — Да става каквото ще става. В края на краищата, какво толкова? Интересно ми е. Имам право да съм любопитна. Тук няма никакви чувства. Ще действам експлоататорски — и толкоз. И после непретенциозно ще забравя.“
Тя се остави на докосванията и на удоволствието, което й носеха. Извърна глава, но сметна това за излишна скромност и превзето — не искаше той да мисли, че е съблазнил самата невинност. Погледна го право в очите, но това й се стори твърде смело и предизвикателно — не искаше да мине и за такава. Затова просто затвори очи, прегърна го през шията и му помогна да се справи с копчетата, защото на него не му се получаваше лесно и само напразно губеше време.
Към докосването с пръсти бе прибавено докосването с устни. Тя вече беше близо до това да забрави за целия свят, когато Хотспорн изведнъж застина. Тя почака търпеливо известно време, давайки си сметка, че е ранен и раната сигурно му пречи. Но бездействието му продължаваше твърде дълго. Слюнката му върху зърната й започваше да застива.
— Хей, Хотспорн? Заспа ли?
Нещо потече по гърдите й. Тя опипа мястото с пръсти. Кръв.
— Хотспорн! — Тя го отблъсна от себе си. — Хотспорн, да не умря?
„Глупав въпрос — помисли си тя. — Нали виждам. Нали виждам, че е умрял.“
— Умря с глава върху гърдите ми. — Цири се извърна. Жарта в огнището хвърли червен отблясък върху обезобразената й буза. Може би там имаше и руменина. Но Висогота не беше сигурен в това. — Единственото, което изпитах тогава — добави тя, все още извърната, — беше разочарование. Шокира ли те това?
— Не. Точно това — не.
— Разбирам. Старая се да не украсявам разказа, да не променям нищо. Да не скривам нищо. Макар и понякога да ми се иска. — Тя изсмърка и потърка с кокалчето на пръста си крайчеца на окото си. — Затрупах го с клони и камъни. Стъмваше се, наложи ми се да пренощувам там. Бандитите все още се въртяха наоколо, чувах виковете им и бях почти сигурна, че това не са обикновени бандити. Не знаех само кого преследват: мен или него. Но бях принудена да седя тихо. През цялата нощ. До съмване. Край трупа. Бррр.
Тя помълча, и след малко продължи:
— На разсъмване не беше останала нито следа от преследвачите, и можех да тръгвам. Вече имах кон. Вълшебната гривна, която свалих от ръката на Хотспорн, наистина действаше. Враната кобила се върна. Сега тя беше моя. Това беше наградата ми. Има такъв обичай на островите Скелиге, знаеш ли? Девойката трябва да получи скъп подарък от първия си любовник. Какво от това, че моят умря, преди да успее да стане първи?
Кобилата тропна с предните си копита в земята, изцвили, завъртя се настрани, сякаш настоявайки да й се любуват. Цири не можа да сдържи възхищението си при вида на малката й изящна шия, права и стройна, но мускулеста; на малката й глава с изпъкнало чело; на високия й задник; на строежа на тялото й и на изумителните му пропорции.
Приближи се внимателно, показвайки на кобилата гривната на китката си. Кобилата изпръхтя протяжно, прибра подвижните си уши, но позволи на девойката да я хване за трензелата и да я погали по кадифения нос.
— Келпи — каза Цири. — Ти си черна и гъвкава като морско келпи. Вълшебна си като келпи. Така че ще се казваш Келпи. И не ме интересува дали е претенциозно, или не.
Кобилата изпръхтя, вдигна уши и размаха копринената си опашка, достигаща до ставите й. Цири, която обичаше язденето нависоко, скъси ремъците на стремената и потърка нетипично плоското седло без преден лък. Сложи ботуш на стремената и хвана кобилата за гривата.
— Спокойно, Келпи.
Въпреки опасенията й, седлото се оказа напълно удобно. И по очевидни причини — много по-леко от обикновените кавалерийски седла.