— Щом искате да танцуваме, нека да потанцуваме. Да свири музика!
Хвърлиха се един срещу друг като вълци — мигновено, тихо, без предупреждение. Във въздуха запяха мечове, изпълвайки улицата със звънките удари на метал. Отначало се чуваха само ударите на остриетата, въздишки, стонове и ускорено дишане.
А после, внезапно и неочаквано, Плъховете започнаха да крещят. И да умират.
Реф излетя пръв от мелето, удари гръб в стената, опръсквайки с кръв мръснобялата вар. Последва го с несигурна крачка Асе, който се преви и падна настрани, свивайки и изпъвайки колене.
Бонхарт се въртеше и скачаше като обезумял, обкръжен от блясъка и свистенето на меча си. Плъховете отстъпваха от него, подскачаха, правеха нападения и отскачаха — яростно, ожесточено, безмилостно. И безрезултатно. Бонхарт парираше, сечеше, парираше, сечеше, атакуваше, атакуваше непрекъснато, не им даваше да си отдъхнат, налагаше темпото. А Плъховете отстъпваха. И умираха.
Искра, съсечена през шията, падна в прахта, сви се на кълбо като котка, кръвта от артериите й пръсна върху прасците и коленете на прекрачващия през нея Бонхарт. Ловецът на глави с широк замах отрази нападенията на Мистле и Гиселхер, обърна се и с мълниеносен удар със самия връх на меча разпори Кайли от ключицата до бедрото. Кайли изпусна меча си, но не падна, само се хвана с двете ръце за гърдите и корема, а изпод дланите му рукна кръв. Бонхарт отново се изплъзна от удара на Гиселхер, парира нападението на Мистле и съсече Кайли още веднъж, този път превръщайки бузата му в кървава маса. Светлокосият Плъх падна в локва от собствената му кръв, смесена с кал.
Мистле и Гиселхер застинаха за миг, но вместо да хукнат да бягат, закрещяха в един глас, диво и бясно. Нахвърлиха се върху Бонхарт.
И намериха смъртта си.
Цири влетя в селището и се понесе в галоп по улицата. Изпод копитата на враната кобила полетяха пръски кал.
Бонхарт изрита проснатия до стената Гиселхер. Главатарят на Плъховете не показваше признаци на живот. От разцепения му череп вече не течеше кръв.
Мистле, паднала на колене, търсеше меча си, шарейки с ръцете си из мръсотията, без да вижда, че лази в увеличаваща се локва кръв. Бонхарт бавно се приближи към нея.
— Не-е-е!
Ловецът вдигна глава.
Цири в движение скочи от коня, завъртя се, падна на едно коляно.
Бонхарт се усмихна.
— Плъхче — каза той. — Седмото Плъхче. Липсваше ми в комплекта.
Мистле напипа меча си, но не беше в състояние да го вдигне. Тя захриптя и се хвърли в краката на Бонхарт, вкопчвайки се с треперещи пръсти в ботушите му. Отвори уста, за да извика, но вместо вик, от гърлото й изригна лъщяща тъмночервена струя. Бонхарт я изрита силно и тя се строполи в калта. Но все пак успя да се надигне отново, хванала се за корема.
— Не-е-е! — извика Цири. — Мистле-е-е!
Ловецът на глави не обърна внимание на вика й, дори не обърна глава, а завъртя меча си и нанесе рязък, скосен удар, който повдигна Мистле от земята и я запрати към стената като мека парцалена кукла.
Викът в гърлото на Цири застина. Ръцете й трепереха, когато тя хвана меча.
— Убиец — процеди тя през стиснатите си зъби, учудвайки се колко чуждо звучи гласът й. И колко чудовищно сухи са станали устните й. — Убиец! Мерзавец!
Бонхарт леко наведе глава, разглеждайки я.
— Ще умираме ли? — попита.
Цири вървеше към него, заобикаляйки го в полукръг. Мечът в нейните вдигнати и изпънати ръце се местеше, правеше измамни движения.
Ловецът на глави се разсмя гръмко.
— Ще умираме! — повтори. — Плъхчето е решило да умре.
Той се въртеше бавно, без да се помръдва от мястото си, без да позволява да бъде хванат неподготвен от измамното движение в полукръг. Но на Цири й беше все едно. Тя кипеше от ярост и омраза, трепереше от желание да убие този страшен старец, да усети как острието навлиза в плътта му. Искаше да види кръвта му, плискаща от разсечените му вени в ритъма на последните удари на сърцето му.
— Е, Плъхче — Бонхарт вдигна омазания меч и се изплю върху острието му, — преди да умреш, покажи на какво си способна. Музиката да свири!
— Изобщо не знам как се получи така, че не се убиха взаимно при първия сблъсък — разказваше след шест дни Никлар, синът на гробаря. — Много искаха да се убият, личеше си. Тя него, и той — нея. Хвърлиха се един към друг, сблъскаха се, мечовете им иззвънтяха. Размениха може би два, може би три удара. Никой не би могъл да прецени това от гледане или слушане. Толкова бързо удряха, че човешкото око или ухо не можеше да долови движенията им. Танцуваха и скачаха като невестулки!
Стефан Скелен, наричан Кукумявката, слушаше внимателно, играейки си с камшика си.