— Отскочиха един от друг — продължи младежът, — а по тях нямаше нито драскотина. Плъхчето беше бясна като самия дявол и съскаше като котка, на която искат да вземат мишката. А негова милост господин Бонхарт беше съвсем спокоен.
— Фалка — каза Бонхарт, като се усмихна и показа зъбите си, — ти наистина умееш да танцуваш и да въртиш меча. Заинтригува ме, момиче. Коя си ти? Кажи ми, преди да умреш.
Цири дишаше тежко. Чувстваше как започва да я обзема ужас. Беше разбрала с кого си има работа.
— Кажи коя си и ще ти подаря живота.
Тя стисна ръкохватката на меча още по-силно. Трябваше да преодолее защитата му и да го съсече, преди той да успее да се предпази. Не биваше да допуска той да отбива ударите й, не биваше и да посреща с меча неговите удари, трябваше да избегне болката и парализата, която я пронизваше и караше лактите и бицепсите й да се сковават при атаките му. Не трябваше да изразходва енергията си за пасивни отскачания от ударите му, минаващи на косъм от нея. „Ще го принудя да сбърка — помисли си тя. — Сега, в този сблъсък. Или ще умра.“
— Ще умреш, Плъхче — каза той, пристъпвайки към нея с протегнат напред меч. — Не те ли е страх? Това е, защото не знаеш как изглежда смъртта.
„Каер Морхен — помисли си тя, отскачайки. — Ламберт. Гребенът. Салто.“
Тя направи три крачки и пирует, а когато той я нападна, избягвайки финта й, тя направи задно салто, падна ловко прикляквайки, и веднага се хвърли върху него, гмуркайки се под меча му и извивайки ставата си, за да нанесе удар — страшен удар, подсилен от мощното разгръщане на бедрата. Изведнъж я обхвана еуфория, тя вече почти усещаше как острието се забива в тялото му.
Вместо това последва твърд, звънък удар на метал в метал. И неочаквано просветване пред очите, разтърсване и болка. Почувства, че пада, усети, че е паднала. „Той парира удара и отвърна — помисли си тя. — Умирам.“
Бонхарт я ритна в корема. Втори ритник, прецизно и болезнено насочен към лакътя, изби меча й. Цири се хвана за главата. Почувства тъпа болка, но под пръстите й нямаше рана и кръв. „Ударил ме е с юмрук — помисли си тя ужасено. — Просто ме е ударил с юмрук. Или с дръжката на меча. Но не ме уби. Просто ме е фраснал, сякаш съм някоя сополанка.“
Отвори очи.
Ловецът на глави стоеше над нея, страшен, кльощав като скелет, извисяващ се като огромно безлистно дърво. Вонеше на пот и кръв.
Той я хвана за косата на тила, вдигна я, накара я да стане, но веднага я дръпна пак, поваляйки я, и започна да я влачи по земята, към проснатата до стената Мистле.
— Не те е страх от смъртта, а? — промърмори той, притискайки главата й към земята. — Тогава погледни, Плъхче. Ето я смъртта. Ето така се умира. Виж, това са черва. Това е кръв. А това са лайна. Това човек носи вътре в себе си.
Цири се напрегна, изви се, здраво стисната от ръката му, закашля се в опит да повърне. Мистле все още беше жива, но погледът й вече беше замъглен, очите й започваха да се оцъклят. Пръстите й се свиваха и изпъваха като ястребови нокти, риеха се в калта. Цири почувства остра, пронизваща воня на урина. Бонхарт прихна.
— Ето така се умира, Плъхче. В собствените лайна и черва!
Той я пусна. Тя падна на колене, разтърсвана от сухи, резки хлипания. Мистле беше до нея. Ръката на Мистле, тънката, нежна, мека, умна ръка на Мистле…
Тя вече не помръдваше.
— Той не ме уби. Завърза ме за коневръза.
Висогота седеше неподвижно. Седеше така от дълго време. Дори сдържаше дъха си. Цири продължи да разказва, гласът й ставаше все по-приглушен, все по-неестествен и неприятен.
— Нареди на дотичалите хора да му донесат торба сол и бъчонка оцет. И трион. Аз не знаех… Не можех да проумея какво е замислил. Тогава още не знаех на какво е способен. Бях завързана… за коневръза… Той извика някакви селяни, нареди им да ме държат за косата… и да не ми дават да си затварям очите… Показа им как… Така че не можех нито да се извърна, нито да зажумя… Налагаше се да гледам какво прави. „Трябва да се погрижим стоката да не се развали — каза той. — Да не се разложи.“
Гласът на Цири се разтрепери, застърга сухо в гърлото й. Неочаквано осъзнавайки какво ще чуе сега, Висогота почувства как устата му се изпълва със слюнка.
— Отряза им главите — каза глухо Цири. — С триона. На Гиселхер, Кайли, Асе, Реф, Искра… и Мистле. Отряза им главите. На всички подред. Пред очите ми.
Ако през тази нощ някой беше успял да се промъкне до изгубената сред тръстиките къщурка с порутена и обрасла с мъх стряха, ако беше погледнал през процепите в капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената стая белобрад старец с кожух и девойка с пепеляви коси и лице, обезобразено от белег по дължината на цялата буза. Щеше да види как девойката се тресе от плач, как ридае в прегръдката на стареца, а той се опитва да я успокои, неловко и машинално галейки я и потупвайки я по треперещите от спазмите рамене.