Когато стигнахме до Яруга, установихме, че там е пълно с нилфгардци, които преминаваха по построения мост до Червената биндуга, за да продължат настъплението към Ангрен, а после и по-нататък, към Темерия, Махакам и дявол знае къде още — не беше ясно какво планира нилфгардският генерален щаб. Не можеше да става и дума веднага да прекосим реката, трябваше да се скрием и да изчакаме войските да преминат. Прекарахме цели две денонощия в крайречния върбалак, подсигурявайки си ревматизъм и хранейки комарите. На всичко отгоре времето се развали, заваля, задуха вятър и всички затракахме със зъби от студ. Нямам спомен за друг толкова студен септември. Точно тогава, драги читателю, открих сред задигнатите от лирийския обоз вещи лист хартия и парче молив, и за да убия времето и да забравя за несгодите, започнах да си припомням някои от нашите приключения и да ги записвам.
Досадното дъждовно време и принудителното бездействие накрая съвсем ни развалиха настроението и ни докараха разни черни мисли. Особено у вещера. Гералт отдавна беше започнал да брои дните, разделящи го от Цири — а според него всеки ден, който не е преминал в път, го отдалечаваше все повече от момичето. И сега, в мокрия върбалак, на студа, под дъжда, с всяка изминала минута вещерът ставаше все по-мрачен и зъл. Забелязах, че силно куца, а когато мислеше, че никой не го вижда и чува, ругаеше и стенеше от болка. Сигурно знаеш, драги читателю, че по време на бунта на магьосниците на остров Танед бяха счупени някои кости на Гералт. Благодарение на старанията на дриадите в Брокилонската гора фрактурите зараснаха и се излекуваха, но явно болката не спираше да го тормози. Така че вещерът изпитваше и физически, и душевни страдания, и по тази причина се беше озлобил. Да не смееш да го приближиш.
Отново започнаха да го преследват сънищата. На сутринта на девети септември, когато спеше след нощния караул, той стресна всички, като скочи внезапно с вик и се хвана за меча. Сякаш го беше обзел амок, но за щастие всичко мина бързо.
Отдалечи се встрани, след малко се върна и с навъсена физиономия ни съобщи, че разпуска групата и продължава пътя си сам, защото там някъде стават ужасни неща, че времето лети, че вече става опасно, а той не иска да подлага никого на опасност и не иска да носи отговорност за никого. Приказките и аргументите му бяха толкова отегчителни и неубедителни, че на никой не му се прищя да спори с него. Дори обикновено търпеливият вампир сви рамене и се оттегли настрани, Милва се изплю на земята, Кахир сухо напомни, че сам отговаря за себе си, а що се отнася до риска, той не носи меча на кръста си само за да му е по-тежко. После изведнъж всички млъкнаха едновременно и погледнаха многозначително долуподписания, явно предполагайки, че ще се възползвам от предложението и ще се върна вкъщи. Сигурно няма нужда да добавям, че останаха много разочаровани.
Но обстоятелствата ни принудиха да прекъснем почивката си и ни подтикнаха към едно смело действие — форсирането на Яруга. Признавам, че това начинание ме безпокоеше, тъй като планът предполагаше да прекосим реката през нощта с плуване, по думите на Милва и Кахир, „хванати за конските опашки“. Дори това да не беше метафора — а аз подозирам, че съвсем не беше — някак си не можех да си представя участието в подобно нещо нито на себе си, нито на моя бързоходен Пегас, на чиято опашка щеше да се наложи да разчитам. Плуването, меко казано, никога не е било силната ми страна. А плуването „на конска опашка“ — изобщо. Ако Майката природа е искала да плувам, то при акта на създаването ми и в процеса на еволюцията ми тя не би пропуснала да ме снабди поне с ципи между пръстите. Същото се отнасяше и за Пегас.
Но тревогите ми се оказаха напразни — поне що се отнася до плуването „на конска опашка“. Преминахме реката по съвсем друг начин. Кой знае дали не беше още по-безумен — по възстановения мост до Червената биндуга, под самия нос на нилфгардските постове и патрули. И както се оказа по-късно, начинанието, което само на пръв поглед изглеждаше безразсъдно и смъртоносно рисковано, премина по мед и масло. След като през реката се прехвърлиха бойните подразделения, по моста започнаха да сноват напред-назад обоз след обоз, екипаж след екипаж, стадо след стадо, тълпи от най-различни хора, включително и цивилни, сред които нашата група въобще не изпъкваше и не се набиваше на очи. И така, в десетия ден на месец септември всички ние преминахме на левия бряг на Яруга, като стражите ни подвикнаха само веднъж, но Кахир страшно се навъси, избърбори нещо за императорска задача и подкрепи казаното с класическата армейска и винаги ефективна псувня „мамка ви“. Преди още някой да успее да се поинтересува от нас, ние вече се бяхме озовали на левия бряг, надълбоко в горите на Заречие — защото в Заречие има само един път и той води на юг, а нас не ни устройваше нито посоката, нито тълпите от преминаващи по него нилфгардци.