Струва ми се, че Милва преживява доста тежко своето нещастие — помятането. Пиша „струва ми се“, тъй като разбирам, че като мъж по никакъв начин не мога да си представя как една жена приема такава загуба. Макар и поет и човек на перото, школуваното ми и тренирано въображение се оказва безсилно и не мога да направя нищо по въпроса.
Физическото състояние на стрелкинята се възстанови бързо — тя се чувстваше по-зле психически. Понякога се случваше по цял ден — от изгрев до залез-слънце — да не обели нито дума. Обичаше да изчезва нанякъде и да страни от нас, което донякъде безпокоеше всички ни. Но накрая настъпи обрат. Милва постъпи като дриада или елфка — бурно, импулсивно и не съвсем рационално. Една сутрин пред очите ни тя извади ножа си и си отряза косата до врата. „Ясно е, че не съм девица — каза тя, забелязвайки увисналите ни ченета. — Но не съм и вдовица — добави след малко. — Затова край на траура.“ От този момент нататък тя стана същата като преди — ехидна, хаплива, надута и с пиперлив език. От това си направихме извода, че кризата е отминала.
Третият, не по-малко странен член на нашата група, беше нилфгардецът, който не пропускаше случай да отбележи, че не е нилфгардец. Твърдеше, че се казва Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах…
— Кахир Мавр Дифрин, син на Кеалах — тържествено заяви Лютичето, посочвайки нилфгардеца с молива си. — Докато пътуваме заедно, се примирих с много неща, които не обичам и дори не понасям. Но не с всички! Не понасям някой да ми наднича през рамото, докато пиша! И нямам намерение да се примирявам с това!
Нилфгардецът се отдалечи от поета, след кратък размисъл грабна седлото си, кожуха и чула и се премести до дремещата Милва.
— Извинявай — каза той. — Прости ми за нахалството, Лютиче. Надникнах случайно, от чисто любопитство. Мислех, че чертаеш карта или правиш някакви изчисления.
— Не съм счетоводител! — настръхна поетът. — Нито пък картограф! Но дори и да бях, това не оправдава надничането в записките ми!
— Вече ти се извиних — напомни му сухо Кахир и се настани на новото си място. — С много неща се примирих в тази почтена компания и с много неща свикнах. Но, както и преди, смятам, че едно извинение е достатъчно.
— Изобщо — обади се вещерът, и за изненада на всички, дори за самия себе си, взе страната на нилфгардеца, — напоследък си станал доста раздразнителен, Лютиче. Човек не може да не забележи, че това по някакъв начин е свързано с хартията, върху която започваш да драскаш с това парче молив всеки път, когато седнем да лагеруваме.
— Факт — потвърди вампирът Регис, подхвърляйки в огъня брезови клончета. — В последно време нашият менестрел е станал раздразнителен и на всичко отгоре потаен, загадъчен и търсещ уединение. О, не, когато се налага да задоволи естествените си нужди, присъствието на свидетели въобще не му пречи, което, предвид ситуацията, в която се намираме, никак не ме изненадва. Срамежливата потайност и раздразнителност, причинявани от нечии погледи, при него са свързани изключително със запълването на листа хартия със ситен почерк. Нима сме свидетели на раждането на поема? Рапсодия? Епос? Романс? Канцонета?
— Не — възрази Гералт, който се премести по-близо до огъня и се уви с чула. — Познавам го добре. Това не може да е римувана реч, защото той не ругае, не мърмори под носа си и не брои на пръсти сричките. Сега пише мълчаливо, следователно това е проза.