— Проза? — Вампирът оголи вампирските си зъби, нещо, което обикновено избягваше. — Да не би това да е роман? Или есе? Басня? Гръм и мълнии, Лютиче! Не ни мъчи! Разкрий ни какво пишеш!
— Мемоари.
— Какво, какво?
— От тези записки — Лютичето показа натъпкания с листове хартия тубус, — ще се роди творбата на живота ми. Мемоари, които нарекох „Петдесет години поезия“.
— Глупаво заглавие — сухо забеляза Кахир. — Поезията няма възраст.
— А ако се приеме, че има — добави вампирът, — то тя е много по-стара.
— Не разбирате. Заглавието означава, че авторът на произведението е посветил петдесет години, нито повече, нито по-малко, в служба на Госпожа Поезия.
— В такъв случай това е още по-голяма глупост — възрази вещерът. — Ти, Лютиче, нямаш още дори четирийсет години. Умението да пишеш са ти го набили в главата в църковното училище на осемгодишна възраст. Дори и да си прописал стихове още тогава, служиш на твоята Госпожа Поезия от не повече от трийсет години. Но аз много добре знам, тъй като ти самият неведнъж си ми го казвал, че си започнал сериозно да се занимаваш с писането на стихове и съчиняването на мелодии едва на деветнайсет години, вдъхновен от любовта си към графиня Де Стел. Което прави по-малко от двайсет години стаж в службата ти, Лютиче. Тогава откъде се появиха тези петдесет години в заглавието? Или това е метафора?
— Мисълта ми — наду се поетът — обхваща широки хоризонти. Описвам съвремието, но надниквам и в бъдещето. Възнамерявам да издам произведението, което съм започнал да пиша, след двайсет или трийсет години, а тогава никой няма да постави под въпрос заглавието му.
— Аха, сега вече разбирам. Ако има нещо, което да ме изненада, то това е твоята предвидливост. Обикновено утрешният ден не те интересува особено.
— Утрешният ден и сега не ме интересува особено — обяви високомерно поетът. — Мисля за потомството. За вечността!
— От гледна точка на потомството — отбеляза Регис, — не е особено етично да започнеш да пишеш още сега, предварително. Когато видят такова заглавие, потомците имат право да очакват произведение, написано от реалната половинвековна перспектива на човек, който има реален половинвековен обем от знания и опит…
— Един човек с половинвековен опит — рязко го прекъсна Лютичето — би трябвало да е грохнал седемдесетгодишен старец, с мозък, прояден от склероза. От такъв човек се очаква да седи на верандата и да изпуска газове, а не да пише мемоари, защото хората ще му се смеят. Аз няма да направя тази грешка и ще запиша спомените си по-рано, докато съм в разцвета на творческите си сили. След време, преди да публикувам труда си, просто ще нанеса някои козметични поправки.
— Това си има своите предимства. — Гералт масажира за кратко болното си коляно и внимателно го сви. — Особено за нас. Тъй като ние със сигурност фигурираме в неговото произведение и той несъмнено ни е направил на нищо, след половин век това няма да има чак толкова голямо значение за нас.
— Какво е половин век? — усмихна се вампирът. — Нищо, един миг… Да, Лютиче, малка забележка: според мен „Половин век поезия“ звучи по-добре от „петдесет години поезия“.
— Не възразявам. — Трубадурът се наведе над листа и надраска нещо с молива. — Благодаря, Регис. Най-накрая да чуя нещо конструктивно. Някой друг има ли някакви забележки?
— Аз имам — неочаквано се обади Милва, подавайки глава изпод чула. — Какво си се опулил? Защото съм неграмотна ли? Но не съм глупава. Поели сме на поход, отиваме на помощ на Цири, с оръжие в ръка прекосяваме вражески земи. Може да се случи така, че тези писания на Лютичето да попаднат във вражи ръце. Познаваме добре стихоплетеца, не е тайна, че е дрънкало, при това и виден клюкар. Затова нека внимава какво пише. За да не стане така, че да ни обесят заради неговите драсканици.
— Преувеличаваш, Милва — изрече меко вампирът.
— И то твърде много — отбеляза Лютичето.
— И на мен така ми се струва — добави добродушно Кахир. — Не знам как е при вас, нордлингите, но в Империята наличието на ръкописи не се счита за престъпление, а литературната дейност не се наказва.
Гералт го погледна накриво и рязко счупи на две пръчката, с която си играеше.
— Обаче в градовете, превзети от тази културна нация — каза той без агресия, но с явно неодобрение, — библиотеките биват опожарявани. Но да не говорим за това. Мария, на мен също ми се струва, че преувеличаваш. Писанията на Лютичето, както винаги, нямат никакво значение. Включително и за безопасността ни.
— Да, бе! — възкликна ядосано стрелкинята, като се надигна и седна. — Аз си знам моето. Когато кралските съдебни изпълнители правиха списък на населението, пастрокът ми си плю на петите, скри се в гората и две седмици не си подаде носа оттам. Обичаше да казва, че където има пергамент, там има и затвор, а когото днес запишат с мастило, утре го разпъват на колело. И беше прав, макар че беше негодник. Надявам се, че кучият син гори в пъкъла!