Окончателно разсънена, Милва отметна чула и седна по-близо до огъня. Гералт забеляза, че нещата отиват към поредния дълъг нощен разговор.
— Явно не си обичала пастрока си — отбеляза Лютичето след кратко мълчание.
— Не го обичах. — Милва силно скръцна със зъби. — Защото беше мерзавец. Когато мама не гледаше, се приближаваше и ме опипваше. Не разбираше от дума и най-накрая не издържах, и го халосах с греблото, а когато той падна, го измлатих още няколко пъти в ребрата и слабините. После той лежа два дни, през които плюеше кръв… А аз се ометох от къщи, без да изчакам да оздравее. После до мен достигнаха слухове, че е умрял, а и мама скоро го е последвала… Ей, Лютиче? Да не би да записваш? Да не си посмял! Да не си посмял, чуваш ли ме какво ти говоря?
Наистина беше странно, че Милва тръгна с нас. Изумителен беше и фактът, че ни съпровождаше вампир. Но най-странни — и съвсем неясни — бяха мотивите на Кахир, който най-неочаквано се превърна от враг, ако не в приятел, то поне в съюзник. Младежът доказа това в Битката за Моста, когато, без да се поколебае, застана с меч в ръка редом с вещера срещу своите сънародници. С това той си спечели симпатията ни и окончателно разсея нашите подозрения. Като пиша „нашите“, имам предвид мен, вампира и стрелкинята. Защото Гералт, макар че се би рамо до рамо с Кахир, и двамата заедно видяха смъртта в очите, продължаваше да не се доверява на нилфгардеца и да не изпитва симпатия към него. Наистина, стараеше се да скрива своята неприязън, но тъй като, както вече споменах, той беше прям и открит човек и не можеше да се преструва, антипатията му към Кахир си личеше постоянно.
Причината беше очевидна — Цири.
По волята на съдбата се оказах на остров Танед по време на юлското новолуние, когато избухна кървавата разправа между верните на кралете магьосници и предателите, подстрекавани от Нилфгард. Предателите бяха подпомагани от „Катериците“, бунтовниците елфи, и от Кахир, сина на Кеалах. Кахир беше на Танед, изпратен там със специална задача — да намери и отвлече Цири. Докато се защитавала от него, Цири го беше ранила — на лявата си ръка Кахир има белег, при вида на който винаги ми пресъхва устата. Сигурно го е боляло ужасно, а два от пръстите му и досега не могат да се свиват.
А след всичко това точно ние го спасихме при Лента, когато собствените му сънародници го бяха повели към екзекуцията му. За какво, питам аз, по каква причина искаха да сложат край на живота му? Нима само заради провала му на Танед? Кахир не е от приказливите, но аз схващам и от половин дума. Момъкът няма още трийсет, а изглежда, че има висок офицерски чин в нилфгардската армия. Тъй като владее свободно всеобщия език, а това не се среща често при нилфгардците, си мисля, че знам в какъв род войски е служил и защо се е издигнал толкова бързо. И защо му възлагат толкова странни задачи, включително и задгранични.
Тъй като точно Кахир беше онзи, който веднъж вече се беше опитал да отвлече Цири. Почти четири години по-рано, по време на клането в Цинтра. Тогава за пръв път управляващото съдбата на тази девойка предопределение беше напомнило за себе си.
Съвсем случайно двамата с Гералт се заговорихме за това. Беше на третия ден, след като прекосихме Яруга, десет дни преди Еквинокцията, по време на преминаването през горите на Заречие.
Въпреки че разговорът не продължи дълго, той беше изпълнен с неприятни и тревожни нотки. В лицето и очите на вещера още тогава се забелязваше жестокостта, която изригна по-късно, по време на самата Еквинокция, след като към нас се присъедини светлокосата Ангулеме.
Вещерът не гледаше към Лютичето. Не гледаше и напред. Беше вперил поглед в гривата на Плотка.
— Преди да умре — започна той, — Каланте заповядала на няколко рицари да се закълнат, че няма да позволят Цири да попадне в ръцете на нилфгардците. По време на паническото бягство всички рицари загинали, а Цири останала сама сред труповете и пожарите, в капана на пресечките в горящия град. Нямало никакви изгледи да се спаси. Но тогава я намерил Кахир. Намерил я и я измъкнал от огнената утроба. Спасил я от смъртта. Геройски. Благородно!
Лютичето сдържаше Пегас. Двамата яздеха последни, Регис, Милва и Кахир ги бяха изпреварили с около четвърт стаяние, но поетът не искаше нито дума от разговора им да достигне до ушите на приятелите им.