Кантарела развърза лентата, придържаща халата на Ватие, и се наведе напред. Ватие почувства дъха й и въздъхна, предчувствайки блаженството. „Талант“ — помисли си той. А после мекото и горещо докосване на устните й прогони всякакви мисли от главата му.
Картия ван Кантен бавно, ловко и талантливо доставяше удоволствие на Ватие де Ридо, началник на имперското разузнаване. Това не беше единственият талант на Картия. Ала Ватие де Ридо нямаше никаква представа за останалите й умения.
Той не знаеше, че Картия ван Кантен притежава феноменална памет и жив, гъвкав като живак интелект.
Всичко, което Ватие й доверяваше — всяко съобщение, всяка дума, която той изричаше в нейно присъствие — Картия още на следващия ден преразказваше на Асире вар Анахид.
Да, залагам си главата, че в Нилфгард със сигурност всички отдавна са забравили Кахир, включително и съпругата му, ако е имал такава.
Но за това по-късно, а сега нека да се върнем в деня и мястото на преминаването ни през Яруга. И така, ние се придвижвахме доста бързо на изток, с намерение да се доберем до района на Черната гора, която на Старата реч се нарича Каед Дху. Защото именно там живееха друидите, способни да предскажат къде се намира Цири, или да извлекат указания за това място от странните сънища, тревожещи Гералт. Пътувахме през горите на Горно Заречие, наричано още Левобрежие, през дивите и на практика безлюдни местности, разположени между Яруга и простиращия се в подножието на планините Амел район, наричан Склоновете, който на изток граничеше с долината Дол Ангра, а на запад — с блатиста местност, чието име съм забравил.
Никой не ламтеше за тази територия, а и никой не знаеше със сигурност на кого принадлежи и на кого се подчинява. Вероятно биха могли да кажат нещо по въпроса поредните владетели на Темерия, Соден, Цинтра и Ривия, които смятаха Левобрежието за част от своите територии и от време на време с променлив успех се опитваха да докажат правата си върху тях с огън и меч. Но после иззад планините Амел нахлу армията на Нилфгард и вече никой нямаше какво да каже по въпроса за собствеността върху територията. Всичко, намиращо се на юг от Яруга, принадлежеше на Империята. По времето, когато пиша тези думи, Империята вече е завладяла и много земи на север от Яруга. Тъй като ми липсва точна информация, не мога да кажа със сигурност колко са те и докъде на север се простират.
Преди да се върнем към Заречие, позволи ми, драги читателю, леко да се отклоня от темата, за да обърна внимание на историческите процеси: историята на тази територия често се развиваше някак случайно, като вторичен продукт от враждата между външни сили. Впрочем, историята на всяка страна често се твори от външни фактори. А последствията винаги се стоварват върху главите на местните жители.
Това правило важеше напълно и за Заречие.
Заречие си имаше свое население — коренни заречиани. Постоянните, продължаващи с години войни и раздори превръщаха тези местни жители в просяци и ги принуждаваха да се местят. Изгаряха села и махали, а пустошта поглъщаше развалините и изоставените ниви. Търговията замря, търговските кервани заобикаляха изоставените пътища и пътечки. Малкото останали заречиани се превръщаха в диваци. Различаваха се от мечките и росомахите предимно по това, че носеха панталони. Поне някои от тях. Тоест: някои носеха, а други се отличаваха. Общо взето това беше неотзивчив, прост и груб народ.
Напълно лишен от чувство за хумор.
Тъмнокосата дъщеря на пчеларя отметна дългата си коса назад и продължи яростно и енергично да върти мелничния камък. Всички положени от Лютичето усилия бяха напразни — сякаш думите на поета въобще не достигаха до онази, за която бяха предназначени. Лютичето намигна на останалите от групата, въздъхна демонстративно, вдигна очи към тавана, но не отстъпи.
— Дай — повтори той и се усмихна. — Дай да повъртя, а ти отскочи до избата за бира. Някъде тук трябва да има таен зимник, а в него — скрита бъчонка. Прав ли съм, красавице?
— Оставете момичето на мира, господине — раздразнено му се сопна съпругата на пчеларя, висока, слаба жена с изумителна красота, която шеташе край печката. — Нали вече ви казах, че нямаме никаква бира.
— Колко пъти ви беше казано, господине — подкрепи жена си пчеларят, прекъсвайки разговора си с вещера и вампира. — Ще ви приготвим палачинки с мед, та да похапнете. Но първо оставете на мира момичето да намели брашно, защото без него дори и магьосник няма да може да направи палачинки! Не я притеснявайте, нека си мели на спокойствие.