— Чу ли, Лютиче? — каза вещерът. — Остави момичето и се заеми с нещо полезно. Или си пиши мемоарите!
— Пие ми се. Бих пийнал нещо преди ядене. Нося си някои треви, ще си направя чай. Хей, бабке, дали ще се намери в къщата вряла вода? Вряла вода, питам, има ли?
Седящата на припек майка на пчеларя повдигна глава от чорапа, който кърпеше.
— Ще се намери, гълъбче, ще се намери — промърмори тя. — Само че поизстинала.
Лютичето изпъшка и седна край масата, където останалите разговаряха с пчеларя, когото бяха срещнали на разсъмване в гората. Той беше нисък и набит, мургав и страшно брадясал, затова въобще не беше учудващо, че щом се появи от храсталаците, подплаши всички — веднага го помислиха за ликантроп. Най-смешното беше, че първият, който се развика: „Върколак, върколак!“, беше вампирът Регис. Настана кратко объркване, но всичко бързо се изясни, а пчеларят, макар и доста грубоват на вид, се оказа един доста гостоприемен и любезен човек. Групичката без никакви церемонии прие поканата му да посети неговата ферма. Фермата, наричана на пчеларски жаргон стан, се намираше на една поляна, където пчеларят живееше с майка си, жена си и дъщеря си. Последните две се отличаваха с изключителна, макар и малко странна красота, която подсказваше, че сред предците им е имало дриада или хамадриада.
В началото пчеларят създаваше впечатление на човек, с когото може да се разговаря само за пчели, кошери, восък, мед и събиране на мед, но това беше само привидно.
— Политиката? Че какво толкова има в нея? Всичко е както обикновено. Все увеличават данъците. Три крини мед и цяла камара восък. Едвам смогвам. По цял ден стоя край кошерите и шетам… На кого плащам данъци? На когото трябва — откъде да знам у кого е сега властта? Напоследък бирниците говорят на нилфгардски — май сме имперска провинция. Ако изобщо успея да продам нещо от меда, ми плащат с имперски монети, на които е изобразен императорът им. С една такава приятна физиономия, малко сурова, веднага си личи… Такива ми ти работи…
Двете кучета — черно и рижо — седнаха срещу вампира, вирнаха нагоре глави и започнаха да вият. Хамадриадата, съпругата на пчеларя, се дръпна от печката и ги погна с метлата.
— Не е на добре, когато кучетата вият посред бял ден — подхвърли пчеларят. — Такива ми ти работи… Какво бях тръгнал да казвам?
— За друидите в Каед Дху.
— Аха! Значи не сте се шегували, благородни господа? Наистина ли искате да отидете при друидите? Животът ли ви е омръзнал? Та там ви чака смърт! Те хващат всеки, който им стъпи на поляните, затварят го в клетка от върбови клони и после го изпичат на бавен огън.
Гералт погледна към Регис. Вампирът му намигна. И двамата бяха отлично запознати с носещите се слухове за друидите, всичките до един измислени. Затова пък Милва и Лютичето слушаха с голям интерес. И с явно безпокойство.
— Говори се — продължи пчеларят, — че си отмъщават заради нилфгардците, които първи ги ядосали: навлезли в свещените дъбрави откъм Дол Ангра и започнали да избиват друидите без никаква причина. Други пък разправят, че друидите заловили имперски войници и ги избили по мъчителен начин, и Нилфгард им отмъщава за това. Не се знае кое е вярното. Ала едно нещо е сигурно — друидите залавят неканените гости, затварят ги в клетка от върбови клони и ги изгарят. Отидете ли при тях — гибелта ви е сигурна…
— Не ни е страх от тях — отвърна спокойно Гералт.
— Сигурно. — Пчеларят измери с поглед вещера, Милва и Кахир, който в този момент влизаше в къщурката, след като се беше погрижил за конете. — Личи си, че не сте от страхливите, смели и въоръжени сте. Ха, с такива като вас не е страшно да се пътешества… Такива ми ти работи… Само че в Черната гора вече няма друиди, напразно сте били път чак дотук. Нилфгард ги притисна, изгони ги от Каед Дху. Няма ги вече там.
— Как така?
— Ами така. Избягаха.
— Къде?
Пчеларят погледна към своята хамадриада и замълча.
— Къде? — повтори вещерът.
Ивичестият котарак на пчеларя седна пред вампира и диво замяука. Хамадриадата го прогони с метлата.
— Не е на добре котакът да мяучи посред бял ден — измънка пчеларят смутено. — А друидите… Избягаха към Склоновете. Да. Такива ми ти работи… Към Склоновете.
— Още шейсет мили на юг — отбеляза Лютичето с доста безгрижен и дори весел глас. Но веднага млъкна, срещнал погледа на вещера.
В настъпилата тишина се чуваше само вещаещото нещастие мяукане на прогонения навън котарак.
— Всъщност — подхвърли вампирът, — каква е разликата?
Утрото донесе нови изненади. И загадки, които, обаче, скоро намериха своето обяснение.