— Как ви се струва, господин Стефан? — попита Дакре Силифант, изчервил се от скрита възбуда. — Как ще оцените моите ястребчета?
Кукумявката огледа лицата и фигурите им. Някои от тях познаваше лично — едни по-добре, други не чак толкова. За трети беше чувал. Познаваше ги по репутацията им.
Тил Ехрад, светлокос елф, разузнавач на гемерските наказателни отряди. Риспат ла Пойнт, вахмистър от същото подразделение. И още един гемерец — Киприан Фрип младши. Скелен беше присъствал на екзекуцията на Киприан старши. Братята се славеха със садистичните си наклонности.
По-нататък, свободно отпусната върху седлото на пъстрата си кобила, седеше Хлое Щиц, крадла, наемана от време на време и използвана от тайните служби. Кукумявката бързо отмести поглед от безсрамните й очи и насмешливата й усмивка.
Андрес Виерни, нордлинг от Редания, главорез. Стигварт, пират, ренегат от Скелиге. Деде Варгас, професионален убиец, дявол знае откъде. Каберник Турент, убиец по призвание.
И други. Подобни на тях. „Всички са еднакви — помисли си Скелен. — Братство, в което след първите си пет убийства всички стават като останалите. Еднакви движения, еднакви жестове, еднакъв маниер на говорене и еднакви облекла. Еднакви очи. Равнодушни и студени, плоски и неподвижни като на змия; очи, чието изражение не може да се промени от нищо, дори и при вида на най-чудовищната жестокост.“
— Е, какво ще кажете, господин Стефан?
— Не е зле. Хубава ханза, Силифант.
Дакре се изчерви още по-силно, отдаде чест по гемерски, притискайки длан към шапката си.
— Особено добра работа ще ми свършат онези, на които не им е чужда магията — напомни му Скелен. — Които няма да се уплашат нито от магии, нито от магьосници.
— Не съм забравил. Тил Ехрад. А освен него и онази висока госпожица на кафявия кон, тази до Хлое Щиц.
— После ми я доведи.
Кукумявката се облегна на перилото и удари по него с обкованата дръжка на камшика си.
— Здравейте, войници!
— Здравейте, господин коронер!
— Много от вас — каза Скелен, след като ехото от хоровия отговор на бандата отшумя — вече са работили с мен и знаят моите изисквания. Нека те разяснят на останалите, които не ме познават, какво очаквам от моите подчинени и какво не одобрявам. За да не си дера напразно гърлото.
Още днес някои от вас ще получат задачи и утре на разсъмване ще потеглят на път. Към територията на Ебинг. Припомням: формално Ебинг е автономно кралство и формално ние нямаме никакви юридически права, затова ви заповядвам да действате внимателно и обмислено. Оставате на имперска служба, но ви забранявам да парадирате с това, да се перчите и да се отнасяте с неуважение към местните власти. Заповядвам ви да се държите така, че да не привличате особено внимание. Ясно ли е?
— Тъй вярно, господин коронер.
— Тук, в Рокаин, вие сте гости и искам да се държите като такива. Забранявам ви да напускате отреденото ви жилище без крайна нужда. Забранявам ви да контактувате с гарнизона на форта. Всъщност офицерите ще ви измислят някакво занимание, за да не умрете от скука. Господин Харшейм, господин Бригден, моля, разквартирувайте подразделението!
— Едва успях да сляза от кобилата си, уважаеми трибунал, и Дакре ме хвана за ръкава. Господин Скелен, каза той, иска да говори с теб, Кена. Какво можех да направя? Отидохме при него. Кукумявката седеше зад масата, качил краката си върху нея, и потропваше с камшика по ботуша си. И направо ме попита аз ли съм онази същата Йоана Селборн, която има нещо общо с изчезването на кораба „Звездата на юга“. А аз му отговорих, че нищо не е доказано. Той се засмя. Обичам такива хора, каза, които не могат да бъдат уличени в нищо. После ме попита вродена ли ми е ППС дарбата, сиреч „слушането“. Когато потвърдих, той се замисли и ми каза: „Мисля, че твоята дарба ще ми послужи добре срещу магьосниците, но за да има полза от нея, трябва да се съберете с още един човек, не по-малко загадъчен.“
— Убедена ли сте, че коронер Скелен употреби точно тези думи?
— Да. Та нали съм „слушаща“.
— Моля, продължете.
— Точно в този момент разговорът ни беше прекъснат от един вестоносец, покрит с прах, личеше си, че не е щадил коня си. Носеше важни вести за Кукумявката, а когато вървяхме към квартирата, Дакре Силифант каза, че надушва как тия вести още вечерта ще ни пратят на седлата. И беше прав, уважаеми трибунал. Дори не бяхме помислили още за вечеря, когато половината ханза се метна на седлата. На мен ми провървя, защото взеха Тил Ехрад, елфа. Много бях доволна: след няколкото дни път задникът толкова ме болеше, че чак ме бе страх да си помисля… На всичкото отгоре и месечният цикъл ми дойде точно тогава, като че нарочно…