Разказваше, как Бонхарт сложил на Фалка нашийник, сякаш е някакво псе, и как я завлякъл за нашийника в странноприемницата „Под главата на химерата“. А после…
— … после — продължи младежът, облизвайки устните си, — господин Бонхарт поиска бира, защото се бил изпотил ужасно и гърлото му било пресъхнало. А след това попита на висок глас дали някой не желае да получи за подарък хубав кон и награда от цели пет флорена. Точно така го каза, с тези думи. Аз веднага се обадих, за да не ме изпревари някой, толкова много исках да имам кон и малко лични пари. Баща ми нищо не ми дава, изпива всичко, което изкарва от погребенията. Обадих се аз, значи, и попитах кой кон — вероятно някой от тези на Плъховете — мога да получа. А господин Бонхарт ме изгледа така, че чак тръпки ме побиха, и ми каза, че мога да получа само ритник в задника, всичко останало трябва да си го заработя. И какво ми оставаше да направя? Кобилката до стобора беше като излязла от приказките, както и всичките коне на коневръза, особено враната кобила на Фалка, кон с рядко срещана красота. Поклоних се аз и попитах какво трябва да направя, за да ги заработя. А господин Бонхарт ми каза, че трябва да препусна бързо до Клармон и по пътя да се отбия във Фано. С коня, който сам си избера. Сигурно беше усетил, че съм си харесал враната кобилка, защото веднага ми забрани да я вземам. Затова си избрах кафявия с бялото петно…
— Спести ни конските цветове — сухо го прекъсна Стефан Скелен. — Давай по същество. Кажи ни какво ти поръча Бонхарт.
— Негово Височество господин Бонхарт написа някакви писма и ми заповяда добре да ги скрия. Нареди да ида до Фано и Клармон и собственоръчно да връча писмата на посочените хора.
— Писма ли? Какво пишеше в тях?
— Откъде да знам, господине? Не мога да чета много добре, а и те бяха запечатани с личния печат на господин Бонхарт.
— А помниш ли за кого бяха писмата?
— А, помня! Господин Бонхарт ми повтори имената няколко пъти, за да ги запомня добре. Стигнах докъдето трябва, без да сбъркам пътя, и връчих лично писмата на когото трябва. Похвалиха ме, че съм умен момък, а онзи благороден търговец даже ми даде денар…
— На кого предаде писмата? Говори по-смислено.
— Първото беше за господин Естерхази, майстор на мечове и оръжейник от Фано. Второто беше за благородния Хувенагел, търговец от Клармон.
— Пред теб ли разпечатаха писмата? Някой каза ли нещо, докато четеше? Напрегни си паметта, момко…
— Не, не помня. Тогава не се замислих, а и сега нищо не си спомням…
— Мун, Ола — обърна се Скелен към адютантите си, без да повишава глас. — Изкарайте този глупак на двора, смъкнете му панталоните и му ударете трийсет камшика.
— Помня! — извика младежът. — Току-що си спомних!
— Няма по-добро средство за освежаване на паметта — озъби се Кукумявката — от орехи с мед или камшик по задника. Говори.
— Когато търговецът Хувенагел четеше писмото в Клармон, там имаше още един човек, един такъв дребен, същински полуръст. Господин Хувенагел му каза… ъъъ… Каза, че му пишат, че там скоро може да има такава гайка, каквато светът не е виждал! Така каза!
— Не си ли измисляш?
— Кълна се в гроба на майка! Не им нареждайте да ме бият, Ваша Светлост! Смилете се!
— Хайде, ставай, ще ми олигавиш ботушите. Ола, Мун, вие разбрахте ли нещо? Какво общо може да има гайката…
— Хайка — обади се изведнъж Мун. — Не гайка, а хайка!
— Да! — извика момъкът. — Точно така казаха. Сякаш сте били там, господине!
— Хайка! — Ола Харшейм удари с юмрук в дланта си. — Това е предупреждение за възможни хайки или потери. Бонхарт ги предупреждава, че може да ги преследват или да им устроят хайка, и ги съветва да бягат! Но от кого? От нас ли?
— Кой знае — каза замислено Кукумявката. — Кой знае. Трябва да изпратим хора в Клармон… И във Фано. Заеми се с това, Ола, разпредели задачите на групите… Чуй ме, момче…
— Да, Ваша Светлост?
— Когато тръгна от Ревност с писмата на Бонхарт, той беше ли още там? Гласеше ли се да тръгва? Бързаше ли? Спомена ли накъде се кани да тръгне?
— Нищо не каза. Но не можеше да тръгне в момента. Дрехите му бяха целите опръскани с кръв, заповяда да ги изперат и изчистят, а той се разхождаше по риза и долни гащи, но препасан с меч. Затова мисля, че бързаше. Все пак уби Плъховете и им отряза главите заради награда, трябваше да отиде и да си я поиска. А и Фалка я остави жива, за да я предаде на някого. Нали такава му е професията?
— Тази Фалка… Успя ли да я огледаш добре? Какво се хилиш, глупако?
— О, Ваша Светлост! Дали я огледах? И още как! Подробно!