— Събличай се — повтори Бонхарт и гласът му прозвуча така, че Цири неволно се сви. Но бунтарският й характер взе връх.
— Не!
Тя не видя юмрука, дори не успя да засече движението му. Нещо проблесна пред очите й, земята се залюля, измъкна се изпод краката й и изведнъж бедрото я заболя от удара. Бузата и ухото й пламтяха — тя разбра, че Бонхарт я е ударил не с юмрук, а с опакото на дланта си.
Той се наведе над нея и завря в лицето й свития си юмрук. Тя видя масивния печат във форма на череп, който преди миг я беше ужилил по лицето като стършел.
— Остана без един преден зъб — каза той с леден глас. — Ако още веднъж чуя от теб думата „не“, ще ти избия два едновременно. Събличай се.
Тя стана, олюлявайки се, и с треперещи ръце започна да разкопчава копчетата и катарамите. Намиращите се в кръчмата на странноприемницата „Под главата на химерата“ селяни зашепнаха, закашляха се, заизвръщаха погледи. Съдържателката на странноприемницата, вдовицата Гулю, се наведе под тезгяха, сякаш търсеше нещо.
— Сваляй всичко, до последния парцал.
„Няма ги вече — мислеше си тя, докато се събличаше и гледаше тъпо в пода. — Никого няма вече. И мен ме няма.“
— Разкрачи се.
„Изобщо ме няма тук. Онова, което ще се случи сега, няма нищо общо с мен. Въобще. Ни най-малко.“
Бонхарт се засмя.
— Като че ли имаш твърде високо мнение за себе си. Ще трябва да те разочаровам. Накарах те да се съблечеш, идиотке, за да проверя дали не криеш някакви магически амулети. А не за да се насладя на твоята достойна за съжаление голота. Не си въобразявай кой знае какво. Не стига, че си мършава, плоска като дъска, ами си и грозна като трийсет и седем нещастия. Сигурен съм, че дори страшно да ми се искаше, бих предпочел някоя пуйка пред теб.
Той се приближи, разрови дрехите й с върха на ботуша си и ги огледа.
— Нали ти казах — всичко! Обеци, пръстени, огърлицата, гривната!
Той внимателно събра бижутата. С един ритник запрати в ъгъла салтамарката с яка от синя лисица, ръкавиците, цветната кърпа и коланчето със сребърна тока.
— Няма какво да ми се разхождаш като папагал или полуелфка от някой бордей. Останалото можеш да облечеш. А вие какво ми се пулите? Гулю, донеси нещо да хапна, че огладнях. А ти, шкембестия, иди виж какво става с дрехите ми.
— Аз съм тукашният старейшина!
— Чудесно — процеди през зъби Бонхарт и под погледа му старейшината на Ревност като че ли започна да се топи. — Ако повредят нещо при чистенето, лично теб ще държа отговорен. Хайде, тичай при перачките! Останалите, също вън оттук! А ти, умнико, какво чакаш още? Дадох ти писмата, конят ти е оседлан, мятай се на седлото и в галоп! И не забравяй: ако ме измамиш, изгубиш писмата или объркаш адресите, ще те намеря и така ще те наглася, че и родната ти майка няма да те познае!
— Тръгвам вече, Ваша Светлост! Тръгвам!
— През този ден — стисна зъби Цири — той ме удари още два пъти: с юмрук и с ловджийския си камшик. После му се отщя. Просто седеше и ме гледаше безмълвно. Очите му бяха едни такива… като на риба. Без вежди, без мигли… Като воднисти топчета, всяко с по едно черно ядро. Пулеше се в мен и мълчеше. А това ме потискаше повече от побоя. Не знаех какво е намислил.
Висогота мълчеше. По пода притичваха мишки.
— От време на време ме питаше коя съм, но аз мълчах. Както тогава, в пустинята Корат, когато ме бяха заловили Хващачите, така и сега се скрих дълбоко в себе си, ако ме разбираш какво имам предвид. Тогава Хващачите казаха, че съм кукла, и аз бях точно това — дървена кукла, безчувствена и мъртва. Гледах всичко, което причиняват на куклата, някъде отвисоко. Какво от това, че я бият, че я ритат, че й слагат нашийник като на куче? Та това не съм аз, мен изобщо ме няма там… Разбираш ли?
— Разбирам — кимна Висогота. — Разбирам, Цири.
— И тук, уважаеми трибунал, дойде нашият ред. На нашата група. Командир ни стана Нератин Цека, освен това към нас се присъедини и Бореас Мун. Траперът. Говори се, уважаеми трибунал, че Бореас Мун може да проследи и риба във вода. Такъв беше той! Разправят, че веднъж Бореас Мун…
— Моля да се въздържате от отклонения.
— Моля? А, да… Разбирам. Значи, казаха ни да препускаме с всички сили към Фано. Беше утрото на шестнайсети септември…
Нератин Цека и Бореас Мун яздеха първи, след тях, стреме до стреме — Каберник Турент и Киприан Фрип младши, по-нататък — Кена Селборн и Хлое Щиц. Накрая — Андрес Виерни и Деде Варгас. Последните пееха една популярна войнишка песен, финансирана и пропагандирана от военното министерство. Тя се открояваше дори сред останалите войнишки песни с ужасно оскъдните рими и с пълното си неуважение към граматиката. Казваше се „На война“, тъй като всички куплети, а те бяха повече от четирийсет, започваха точно с тези думи.