Бяха четирима, но водеха резервен кон. При вида му Цири почувства как изведнъж й става горещо, въпреки че денят беше студен. Това беше нейният собствен кон, с нейната сбруя и нейното седло. И с начелника, подарък от Мистле. Ездачите бяха от онези, които бяха убили Хотспорн.
Те се спряха пред двора на кръчмата. Единият от тях — най-вероятно командирът — се приближи и свали пред Бонхарт самурения си калпак. Беше мургав, с черни мустаци, които приличаха на нарисувана черта над горната му устна. Цири забеляза, че устната му непрекъснато потрепва — тикът му придаваше ядосано изражение. А може би наистина беше ядосан?
— Здравейте, господин Бонхарт.
— Здравейте и вие, господин Имбра. Добър ден, господа. — Без да бърза, Бонхарт закачи веригата на Цири за кукичката на стълба. — Извинявайте, че ви посрещам по бельо, но не ви очаквах. Дълъг път сте били… Дошли сте чак от Гесо в Ебинг? А как е уважаемият барон? Здрав ли е?
— Като бик — равнодушно отвърна мургавият и горната му устна отново потрепна. — Обаче нямаме време за приказки. Бързаме.
— А аз — отвърна Бонхарт, подръпвайки колана и гащите си — въобще не ви задържам.
— Научихме, че сте избили Плъховете.
— Така е.
— И сте изпълнили обещанието, дадено на барона — мургавият продължаваше да се преструва, че не забелязва Цири, — да оставите Фалка жива?
— Струва ми се и това е вярно.
— Значи на вас ви е излязъл късметът там, където на нас не ни провървя. — Мургавият погледна към петнистото конче. — Добре. Вземаме момичето и си тръгваме. Рупърт, Ставро, хванете я.
— Не бързай, Имбра — вдигна ръка Бонхарт. — Никого няма да вземете. По простата причина, че няма да ви я дам. Размислих. Ще оставя момичето за себе си, за собствена употреба.
Мургавият, когото наричаха Имбра, се наведе напред в седлото, изхрачи се и се изплю изненадващо надалеч, почти до стъпалата на верандата.
— Но ти обеща на господин барона.
— Обещах. Но размислих.
— Какво? Добре ли чух?
— Не е мой проблем как чуваш, Имбра.
— Три дни се гощава в замъка. Заради даденото на барона обещание пи и яде цели три дни! Най-добрите вина от избата, печени пауни, сърнешко месо, пастети, каракуда в сметана? Три дни спа като крал в пухени завивки! А сега си размислил, така ли?
Бонхарт мълчеше с равнодушно и отегчено изражение на лицето. Имбра стисна зъби, за да сдържи треперенето на устните си.
— А знаеш ли, Бонхарт, че можем да ти я отнемем и със сила?
Лицето на Бонхарт, до този момент отегчено и насмешливо, изведнъж се напрегна.
— Опитайте. Вие сте четирима, аз съм сам. Освен това съм по долни гащи. Но няма нужда да се обличам заради такива смотаняци като вас.
Имбра отново се изплю, дръпна поводите и обърна коня си.
— Пфу, Бонхарт, какво става с теб? Винаги си се славел като солиден, честен професионалист, който винаги държи на думата си. А изведнъж се оказва, че думата ти нищо не струва! И тъй като за човек се съди по думата му, то се оказва, че и ти също…
— Щом става въпрос за думи — студено го прекъсна Бонхарт, слагайки ръце на колана си, — внимавай да не изтърсиш някоя по-груба дума, Имбра. Да не те заболи, когато ти я натикам обратно в гърлото.
— Смел си срещу четирима! А дали ти стига смелостта за четиринайсет? Защото мога да ти гарантирам, че барон Касадей няма да търпи такива обиди.
— Мога да ти обясня какво ще му се случи на твоя барон, но се е събрала тълпа, в която има и деца. Затова ще ти кажа само, че след десет дни ще бъда в Клармон. Който иска да си защити правата, да си отмъсти за обидите или да ми отнеме Фалка, да заповяда в Клармон.
— Ще бъда там.
— Ще те чакам. А сега — изчезвайте оттук.
— Страхуваха се от него. Много. Подушвах страха им.
Келпи силно зацвили и вирна глава.
— Бяха четирима, въоръжени до зъби. А той беше сам, облечен с кърпени долни гащи и окъсана риза с къси ръкави. Щеше да е смешен… ако не беше страшен.
Висогота мълчеше, присвил сълзящите си от вятъра очи. Двамата стояха на хълма, извисяващ се над блатата Переплут, недалеч от мястото, където две седмици по-рано старецът беше намерил Цири. Вятърът поклащаше тръстиката и набръчкваше водата в речния разлив.
— Единият от четиримата — продължи Цири, позволявайки на кобилата да влезе във водата и да пие, — имаше малък арбалет, закачен на седлото. Ръката му се протегна към него. Като че ли чувах мислите му, усещах ужаса му: „Дали ще успея да стрелям? Какво ще стане, ако се проваля?“. Бонхарт също видя арбалета и ръката, и съм сигурна, че също чу мислите му. Убедена съм, че този ездач нямаше да успее да зареди арбалета.