Келпи вдигна глава, изпръхтя и задрънка с халките на мундщука.
— Все по-ясно разбирах в чии ръце съм попаднала. Само че, както и преди, не разбирах мотивите му. Докато слушах разговора им, си спомних какво ни беше казал Хотспорн. Барон Касадей ме искаше жива и Бонхарт му беше обещал това. А после беше размислил. Защо? Дали възнамеряваше да ме предаде на някой, който щеше да му плати повече? Или по някакъв непонятен начин се беше досетил коя съм в действителност? И смяташе да ме предаде на нилфгардците?
Привечер напуснахме селцето. Той ми позволи да яздя Келпи. Но ми върза ръцете и през цялото време ме водеше на нашийник. През цялото време. Пътувахме почти без почивка, цяла нощ и цял ден. Мислех си, че ще умра от изтощение. А той като че ли изобщо не се измори. Това не е човек. Това е дявол в човешко тяло.
— И къде те отведе?
— В едно градче на име Фано.
— Когато влязохме във Фано, уважаеми трибунал, вече беше тъмно като в рог. Беше шестнайсети септември, но денят беше страшно мрачен и студен, сякаш вече беше ноември. Не ни се наложи да търсим дълго работилницата на оръжейника, защото това беше най-голямата сграда в целия град, а и оттам се разнасяше грохотът на чукове, ковящи оръжия. Нератин Цека… Напразно записвате това име, господин писар, защото, не помня дали вече ви го споменах, но Нератин вече не е между живите, убиха го край село Говорог…
— Моля, не поучавайте секретаря. Продължавайте с показанията.
— Нератин почука по вратата. Обясни кои сме и че учтиво молим за аудиенция. Пуснаха ни. Работилницата на оръжейника беше красива сграда, почти като крепост, заобиколена от ограда от борови колове, кулички с дъбови капандури, отвътре по стените — полирана ламперия…
— Трибуналът не се интересува от архитектурните детайли. Придържайте се към същността. Моля, повторете за протокола името на оръжейника.
— Естерхази, уважаеми трибунал. Естерхази от Фано.
Оръжейникът Естерхази гледа дълго Бореас Мун, без да бърза с отговора на зададения въпрос.
— Бонхарт може и да е бил тук — каза той накрая, като си играеше с висящата на врата му костена свирка. — Но може и да не е бил. Кой знае? Това, уважаеми господа, е работилница за мечове. На всички въпроси, свързани с мечовете, ще ви отговорим охотно, бързо, гладко и изчерпателно. Но не разбирам защо трябва да отговарям на въпроси, свързани с нашите гости и клиенти.
Кена извади от ръкава си една кърпа и се престори, че си бърше носа.
— Винаги може да се намери причина — каза Нератин Цека. — Можете да я намерите вие, господин Естерхази. Мога и аз. Желаете ли да изберете?
Въпреки изнежения му вид, лицето на Нератин можеше да бъде твърдо, а гласът — зловещ. Но оръжейникът само се засмя, продължавайки да си играе със свирката.
— Да избирам между подкупа и заплахата? Не, не желая. Плюя и на едното, и на другото.
— Това е съвсем маловажна информация — прокашля се Бореас Мун. — Нима искаме толкова много? Не се знаем отскоро, господин Естерхази, а и мисля, че името на коронера Скелен също не ви е непознато…
— Не е — прекъсна го оръжейникът. — Съвсем не. Делата и постъпките, с които е свързано това име, също са ми известни. Но тук е Ебинг, автономно кралство. Макар и само формално, но все пак — автономно. Така че нищо няма да ви кажем. Вървете си по пътя. За ваше успокоение ще ви уведомя, че ако след седмица или месец някой се поинтересува от вас, ще чуе същото нещо.
— Но господин Естерхази…
— Искате да бъда по-конкретен? Както желаете. Разкарайте се оттук!
Хлое Щиц изсъска яростно, Фрип и Варгас посегнаха към мечовете си, Андрес Виерни положи длан върху висящия на бедрото му секач. Нератин Цека не помръдна, лицето му дори не трепна. Кена видя, че той не сваля очи от костената свирка. Преди да влязат, Бореас Мун ги беше предупредил — звукът на свирката е знак за стаилите се в укритието пазачи — владеещи отлично оръжията смелчаги, наричани в работилницата на майстора „изпитващи качеството на продукцията“.
Само че Нератин и Бореас бяха предвидили подобни изненади и бяха подготвили по-нататъшните си действия. Бяха се запасили с още един коз.
Кена Селборн. „Слушащата.“
Кена отдавна сондираше оръжейника, леко го обстрелваше с импулси, внимателно проникваше в плетеницата от мисли в главата му. Сега вече беше готова. Притисна кърпичката към носа си — винаги имаше опасност от кръвоизлив — и вкара в мозъка му импулси и заповеди. Естерхази се закашля, почервеня и се хвана с двете ръце за масата, сякаш се страхуваше, че тя ще отлети към топлите страни, заедно с купчинката фактури, мастилницата и преспапието във форма на нереида, общуваща по интересен начин едновременно с два тритона.