— Не — отвърна оръжейникът. — Оригинал е. Напълно истински гномски гвихир. Ефесът е на повече от двеста години. Обковката е по-нова, но не бих нарекъл меча дубликат. Гномите от Тир Тохаир го направиха по моя поръчка. В съответствие със старата технология, методика и образци.
— Проклятие. Може и наистина да не съм в състояние да си го позволя. Колко искаш за този меч?
Естерхази помълча известно време. Лицето му беше непроницаемо.
— Ще ти го дам безплатно, Бонхарт — каза най-накрая той приглушено. — Като подарък. За да се изпълни онова, което е съдено да стане.
— Благодаря — отвърна Бонхарт, явно смутен. — Благодаря ти, Естерхази. Кралски подарък, наистина кралски… Приемам, приемам. И съм ти длъжник…
— Не, не си. Мечът е за нея, не за теб. Ела, момиче, носещо нашийник. Погледни знаците, гравирани на острието. Не ги разбираш, това е очевидно. Но аз ще ти ги обясня. Погледни. Линията, означаваща съдбата, лъкатуши и води към тази кула. Към гибелта, към унищожението на установените ценности, на установения ред. Но тук, над кулата, виждаш ли? Лястовица. Символ на надеждата. Вземи този меч. И нека се изпълни онова, което е съдено да стане.
Цири внимателно протегна ръка и нежно погали тъмното оръжие с блестящо като огледало острие.
— Вземи го — повтори бавно Естерхази, гледайки към Цири с широко отворени очи. — Вземи го. Вземи го в ръце, момиче. Вземи…
— Не! — изкрещя внезапно Бонхарт, скочи към Цири, хвана я за рамото и я блъсна рязко. — Дръпни се!
Цири падна на колене и болезнено натърти дланите си върху покрития с дребен чакъл двор.
Бонхарт затвори кутията.
— Още не! — промърмори той. — Не днес! Още не му е дошло времето!
— Най-вероятно — спокойно се съгласи Естерхази, гледайки го в очите. — Да, най-вероятно още не е дошло. Жалко.
— Мислите на този оръжейник не ни разкриха много, уважаеми трибунал. Останахме там до шестнайсети септември, три дни преди пълнолунието. А когато се връщахме от Фано в Рокаин, ни догони Ола Харшейм, който водеше седем коня. Господин Ола ни заповяда да препускаме с пълна сила след останалите. Защото предишния ден, на петнайсети септември, в Клармон е имало клане… Навярно ви разказвам това напразно, уважаеми трибунал, вие със сигурност знаете за касапницата в Клармон…
— Моля да давате показания, а не да се притеснявате за това какво знае трибуналът.
— Бонхарт ни беше изпреварил с един ден. На петнайсети септември той отвел Фалка в Клармон…
— Клармон — повтори Висогота. — Знам го това градче. Къде те отведе?
— В голяма къща на пазара. С колони и арка над входа. Веднага си личеше, че там живее богаташ…
По стените на стаите висяха разкошни гоблени и декоративни тъкани, изобразяващи религиозни и ловни сцени и идилични картини с участието на голи жени. По мебелите блестяха интарзии и месингови обкови, а краката потъваха до глезените в килимите. Цири не успя да разгледа всичко подробно, защото Бонхарт вървеше бързо и я дърпаше за верижката.
— Здравей, Хувенагел.
Сред многоцветните отблясъци, хвърляни от витражите, на фона на тапицерия с ловно изображение, стоеше доста дебел мъж, облечен с натежал от злато кафтан и обшита с парчета кожа мантия. Въпреки че беше в разцвета на силите си, плешивината на главата му беше преминала нормата, а бузите му бяха увиснали като на огромен булдог.
— Здрасти, Лео — каза той. — И вие също, госпожице…
— Никаква госпожица не е тя. — Бонхарт показа нашийника и веригата. — Няма нужда да я поздравяваш.
— Нищо не струва човек да е учтив.
— Освен време. — Бонхарт дръпна веригата, приближи се и безцеремонно потупа дебелака по корема. — Добре си наддал — оцени той. — Честно казано, Хувенагел, ако се окажеш на пътя на някого, ще е по-лесно да те прескочи, отколкото да те заобиколи.
— Охолен живот — поясни добродушно Хувенагел, тресейки бузи. — Добре дошъл, Лео. Ти си ми много скъп гост, така че днес съм безкрайно радостен. Освен това делата ми се развиват толкова добре, че чак ми се иска да се изплюя против уроки, в касата ми постоянно се вливат пари! Днес, например, един нилфгардски ротмистър от запаса, интендант, който се занимава с доставка на оръжия за фронта, ми подари шест хиляди армейски лъкове, които аз ще продам на дребно с десетократна надценка на ловци, бракониери, разбойници, елфи и всякакви други борци за свобода. Освен това купих евтино замъка на един тукашен маркиз…
— За какъв дявол ти е замък?
— За представителност. Но да се върнем към делата: задължен съм ти за едно от тях, Лео. Един длъжник, който ми се струваше безнадежден, се разплати. Буквално преди минута. Ръцете му трепереха, когато броеше парите. Този тип те е видял и си помислил…