— „За покварената империя и близката гибел!“ — издекламира подигравателно Бонхарт. — Империя, в която всички крадат, трябва да падне. Защото слабостта й се крие в егоизма и користолюбието.
— В това се крие нейното могъщество и сила — затресе бузи Хувенагел. — Ти, Бонхарт, бъркаш кражбата с частното предприемачество.
— И то твърде често — равнодушно си призна ловецът на глави.
— Та какво ще кажеш за нашето партньорство?
— Не е ли малко рано да се поделят северните територии? Може би за по-сигурно трябва да изчакаме, докато Нилфгард спечели войната?
— За по-сигурно? Не се шегувай. Резултатът от войната е предрешен. Войните се печелят с пари. Империята ги има, нордлингите ги нямат.
Бонхарт се изкашля многозначително.
— Като заговорихме за пари…
— Всичко е наред. — Хувенагел порови в лежащите на масата листове. — Ето ти банков чек за сто флорена. Това е договорът за прехвърляне на задълженията, по силата на който аз ще получа от Варнхагенови от Гесо наградата за главите на бандитите. Подпиши. Благодаря. Полага ти се и процент от печалбата от представленията, но изчисленията не са направени, касата още не е затворила. Интересът към изкуството е голям, Лео. Наистина голям. Хората от моя град много страдат от скука и лошо настроение. — Той млъкна и погледна към Цири. — Искрено се надявам да не грешиш и тя да ни осигури заслуженото развлечение… Да пожелае да си сътрудничи с нас заради общото благо…
— За нея — Бонхарт изгледа студено Цири — няма да има никакво благо. И тя го знае.
Хувенагел се намръщи.
— Не е хубаво, че знае, по дяволите! Не биваше да го знае. Какво ти става, Лео? А ако напук не пожелае да ни развлича, ако се окаже ненадеждна? Тогава какво?
Изражението на Бонхарт не се промени.
— Тогава — каза той — ще пуснем на арената твоите догове. Доколкото си спомням, те винаги са били надеждни в развличането.
Цири мълча дълго, потривайки ранената си буза, и накрая каза:
— Започнах да разбирам. Започнах да разбирам какво смятаха да правят с мен. Стегнах се, бях готова да избягам при първа възможност. Бях готова на всякакъв риск. Но те не ми дадоха никаква възможност. Пазеха ме много добре.
Висогота мълчеше.
— Свалиха ме на долния етаж. Там чакаха гостите на дебелия Хувенагел. Поредните уникати! Откъде на света се вземат такива странни хищници, Висогота?
— Размножават се. Естествен подбор.
Първият от мъжете беше нисък и пълничък, приличаше по-скоро на полуръст, отколкото на човек, дори се държеше като полуръст — скромно, порядъчно и ненатрапчиво. Другият, макар и немлад, беше с дрехите и стойката на войник с меч, а на рамото на черната му салтамарка грееше сребърна бродерия, изобразяваща дракон с крила на прилеп. Третата беше светлокоса и мършава жена с леко прегърбен нос и тънки устни. Роклята й с фъстъчен цвят имаше огромно деколте. Не можеше да се каже, че това беше удачно шивашко решение. Деколтето не показваше почти нищо, ако не се брои непривлекателната набръчкана и пергаментно суха кожа, покрита с дебел слой пудра.
— Благородната маркиза Де Немент-Уйвар — представи я Хувенагел. — Господин Деклан Рос аеп Маелглид, ротмистър от запаса на негово Величество императора на Нилфгард. Господин Пеницвик, бургмистър на Клармон. А това е господин Лео Бонхарт, мой роднина и отдавнашен съратник.
Бонхарт се поклони леко.
— А това е малката разбойничка, която ще ни развлича днес — отбеляза мършавата маркиза, впивайки бледосините си очи в Цири. Гласът й беше хриплив, сексапилно вибриращ и ужасно пиянски. — Не е много красива, бих казала. Но е добре сложена… Напълно приятно… телце.
Цири се дръпна, отблъсна нахалната ръка, пребледня от ярост и засъска като змия.
— Моля да не я докосвате — отбеляза студено Бонхарт. — Не й давайте храна и не я дразнете. Иначе не отговарям за последствията.
— Телцето — облиза маркизата устните си, без да обръща внимание на думите му — винаги може да бъде завързано за леглото, така ще стане по-достъпно. Дали ще ми я продадете, господин Бонхарт? Двамата с маркиза обичаме такива телца, а господин Хувенагел ни мъмри, когато използваме местните пастирки и селски деца. Впрочем, маркизът вече не може да ловува деца. Не може да тича заради разните шанкъри и кондиломи, които го измъчват…
— Стига. Стига, Матилда — изрече меко, но бързо Хувенагел, забелязвайки засилващото се отвращение върху лицето на Бонхарт. — Време е да вървим в театъра. Господин бургмистърът току-що съобщи, че в града е влязъл Виндсор Имбра с подразделение рицари на барон Касадей. Значи вече ни е време.