Бонхарт донесе едно шишенце, избърса с ръкав ониксовата повърхност на масичката и изсипа на нея малка купчинка бял прах. Дръпна Цири за веригата.
— Знаеш ли как да го вземаш?
Цири стисна зъби.
— Смръкни с нос. Или топни с наплюнчен пръст и го втрий във венците си.
— Не!
Бонхарт дори не обърна глава.
— Или ще го направиш сама — тихо каза той, — или ще го направя аз, но тогава ще се забавляват всички присъстващи. Имаш лигавици не само в устата и носа, Плъхче, а и на някои други забавни места. Ще извикам слугите, ще им заповядам да те съблекат и да те държат и ще използвам тези забавни места.
Маркиза Де Немент-Уйвар се засмя гърлено, наблюдавайки как треперещата ръка на Цири се протяга към наркотика.
— Забавни места — изрече тя, облизвайки устните си. — Интересна мисъл. Някой път трябва да се изпробва! Хей, хей, момиче, по-внимателно, не прахосвай хубавия прашец. Остави малко и на мен!
Наркотикът беше много по-силен от онзи, който използваха Плъховете. Само след няколко минути Цири беше обхваната от заслепяваща еуфория, светът наоколо придоби ярки очертания, светлината и цветовете пареха очите, миризмите дразнеха носа й, звуците станаха непоносимо силни, всичко изглеждаше нереално като сън.
В този сън имаше стълби, имаше потънали в прах гоблени и драперии, имаше го хрипливият смях на маркиза Де Немент-Уйвар. Имаше двор, бързи капки дъжд по лицето, рязкото дръпване на нашийника, който все още стоеше на врата й. Огромна сграда с дървен купол и голяма, отвратително безвкусна рисунка на фронтона — нещо средно между дракон, грифон и виверн. Пред входа се тълпяха хора. Един от тях крещеше и жестикулираше.
— Това е отвратително! Отвратително и греховно, господин Хувенагел! Сградата, която някога беше храм, да се използва за толкова безбожно, нечовешко и отвратително зрелище! Животните също имат чувства, господин Хувенагел! Те също имат свое достойнство! Престъпление е да се насъскват едно срещу друго заради удоволствието на тълпата!
— Успокойте се, свети човече! И не се месете в моето частно предприемачество! И изобщо, днес тук няма да се насъскват животни. Нито едно животно! Само хора!
— А, извинявайте тогава.
Сградата беше пълна с хора, които бяха насядали по пейките, разположени амфитеатрално. В центъра се намираше яма, кръгла вдлъбнатина с диаметър около трийсет крачки, обградена с грамадни трупи и заобиколена с перила. Смрадта и шумът замъгляваха съзнанието на Цири. Тя отново почувства дръпването на нашийника, някой я хвана под мишниците, някой я подбутна. Без да усети как, тя се озова в оградената с трупи вдлъбнатина, върху плътно отъпкания пясък.
На арената.
Първата вълна премина, сега наркотикът само я ободряваше и изостряше сетивата й. Цири притисна ръце към ушите си — тълпата, изпълваща амфитеатъра, бучеше, крещеше, свиркаше. Шумът беше невероятен. Тя забеляза, че имаше кожен налакътник на дясната си ръка. Не помнеше кога са й го сложили.
Чу познатия пиянски глас, видя мършавата маркиза с роклята с фъстъчен цвят, нилфгардския ротмистър, безцветния бургмистър, Хувенагел и Бонхарт, които заемаха издигащата се над арената ложа. Тя отново затисна ушите си, защото някой изведнъж удари силно по медния гонг.
— Гледайте, хора! Днес на арената няма да излезе нито вълк, нито таласъм, нито ендриага! Днес на арената е убийцата Фалка от бандата на Плъховете! Залозите се приемат на касата при входа! Не жалете парите си, хора! Удоволствието не се яде и не се пие, но ако се поскъпиш заради него — няма да спечелиш, а ще загубиш!
Тълпата ревеше и ръкопляскаше. Наркотикът действаше. Цири трепереше от еуфория, зрението и слухът й отбелязваха всяка подробност. Тя чуваше кискането на Хувенагел, пиянския смях на маркизата, сериозния глас на бургмистъра, студения бас на Бонхарт, лая на жреца-защитник на животните, писъците на жените и плача на децата. Виждаше тъмните ивици кръв върху заобикалящите арената греди, зеещата в тях оградена с решетка воняща дупка, блестящите от пот животински изкривени мутри над перилата.
Внезапно движение, надигащи се викове, ругатни. Въоръжени хора, разблъскващи тълпата, облегнати на стените охранители, въоръжени с алебарди. Цири вече беше срещала един от тези хора, помнеше мургавото му лице и черните мустачки, подобни на чертичка, нарисувана върху потрепващата в тик горна устна.
— Господин Виндсор Имбра? — се чу гласът на Хувенагел. — От Гесо? Сенешал на благородния барон Касадей? Добре дошли на задграничните гости. Но моля да си платите на входа!
— Не съм дошъл да играя игрички, господин Хувенагел! Тук съм по служба. Бонхарт знае за какво говоря!