— Така ли е, Лео? Знаеш ли за какво говори господин сенешалът?
— Без глупави шегички. Ние сме петнайсет души! Дойдохме за Фалка! Дайте ни я или ще стане лошо!
— Не разбирам защо толкова се вълнуваш, Имбра — сви вежди Хувенагел. — Не забравяй — тук не е Гесо, където се разпорежда еднолично вашият барон. Ако ще вдигате шум и ще безпокоите хората, ще заповядам да ви изхвърлят!
— Не съм искал да ви обидя, господин Хувенагел — опомни се Виндсор Имбра, — но законът е на наша страна! Господин Бонхарт обеща Фалка на барон Касадей. Даде дума. Нека я спази!
— Лео? — затресе бузи Хувенагел. — За какво говори той? Знаеш ли?
— Знам. И признавам правото му. — Бонхарт стана и махна небрежно с ръка. — Няма да оспорвам или да причинявам някому безпокойство. Ето я девойката, всички я виждат. На когото му трябва, да си я вземе.
Виндсор Имбра замря, устната му затрепери още по-силно.
— Просто ей така?
— Момичето — повтори Бонхарт, като намигна на Хувенагел — е за онзи, който си я извлече от арената. Жива или мъртва — в зависимост от вкуса и наклонностите.
— Просто ей така?
— Мамка му, започвам да губя търпение! — Бонхарт успешно се престори на ядосан. — Нищо освен „просто ей така“. Като папагал. Как? Така, както поискаш! Твоя воля. Ако искаш, натъпчи месо с отрова и й го подхвърли като на вълчица. Само не очаквай да започне да го яде. Да ти прилича на глупачка? Не, Имбра. Който иска да я получи, трябва сам да слезе при нея. Там, на арената. Искаш Фалка? Тогава си я вземи!
— Тикаш ми своята Фалка под носа, като жабче на кукичка пред носа на сом — промърмори Виндсор Имбра. — Не ти вярвам, Бонхарт. Надушвам, че в тази стръв се крие метална кукичка.
— Какъв нос, как надушва желязото! — Бонхарт се изправи, измъкна изпод пейката получения във Фано меч, измъкна го от ножницата и го хвърли на арената толкова ловко, че оръжието се заби вертикално в пясъка на две крачки от Цири. — Ето ти желязо. Не скрито, а явно. На мен момичето не ми трябва. Който я иска, да я взема. Ако успее.
Маркиза Де Немент-Уйвар се засмя нервно.
— Ако успее! — повтори тя с пиянски контраалт. — Сега телцето си има и меч. Браво, господин Бонхарт. Струваше ми се отвратително да дадем в ръцете на тези дрипльовци беззащитното телце.
— Господин Хувенагел. — Виндсор Имбра постави ръце на кръста си, без дори да удостои мършавата аристократка с поглед. — Този фарс се разиграва под ваше покровителство, тъй като театърът е ваш. Кажете ми, по чии правила се играе тук? По вашите или по тези на Бонхарт?
— По театралните — разсмя се Хувенагел, тресейки шкембето и булдоговите си бузи. — И театърът наистина е мой, но нашият клиент е и наш домакин, той плаща и той поставя условията! Именно клиентът поставя условията. Ние, търговците, трябва да действаме според тези правила: каквото поиска клиентът, това да му дадем.
— Клиент ли? За този добитък ли става въпрос? — С широк жест Виндсор Имбра посочи запълнените с народ пейки. — Всички те са дошли тук и са платили, за да се полюбуват на зрелището?
— Бизнесът си е бизнес — отвърна Хувенагел. — Ако нещо се търси, защо да не се продава? Плащат ли хората за бой с вълци? За битки на ендриаги и ардварки? За насъскване на кучета срещу борсуци в бъчви или срещу виверни? На какво се учудваш, Имбра? За хората зрелищата и развлеченията са нужни като хляба, даже повече от хляба. Много от тези, които са дошли тук, са откъснали от залъка си. А погледни как им светят очите. Умират от нетърпение да започне зрелището.
— А в зрелището — добави, язвително усмихвайки се, Бонхарт — поне привидно трябва да бъде запазен спортът. Преди кучетата да измъкнат борсука от бъчвата, той може да хапе със зъби, и по този начин има спорт. Така че девойката е с меч. Нека и тук да има спорт. Прав ли съм, добри хора?
Нестройно, но гръмко и ликуващо, добрите хора потвърдиха, че Бонхарт е прав във всяко едно отношение.
— Барон Касадей — заговори бавно Виндсор Имбра — ще бъде много недоволен, господин Хувенагел. Гарантирам ви, че няма да е доволен. Не знам дали си заслужава да се карате с него.
— Бизнесът си е бизнес — повтори Хувенагел, разтрисайки бузи. — Барон Касадей прекрасно знае това. Той е вземал назаем от мен големи суми пари с малка лихва, и когато дойде, за да вземе пак, тогава ще изгладим недоразуменията помежду ни. Но няма да допусна някакъв чуждоземен господин барон да се меси в личните ми дела. Тук се правят залози. И хората са платили вход. Върху пясъка, с който е покрита арената, трябва да се пролее кръв.
— Трябва? — извика Виндсор Имбра. — Пфу! Изкушавам се да ви покажа, че въобще не трябва! Ей сега ще си изляза оттук и ще си тръгна, без да поглеждам назад. Тогава ще можете свободно да проливате собствената си кръв! На мен дори мисълта да осигурявам развлечение на тая сган ми е противна!