И изведнъж стана много тихо.
— В името на Великото слънце — внезапно изрече мълчалият до този момент Деклан Рос аеп Маелглид, нилфгардският ротмистър от запаса. — Не го прави, момиче. Ne tuv’en que’ss, luned!
Цири бавно завъртя меча наобратно и опря дръжката му в пясъка. Падна на едно коляно. Придържайки оръжието с дясната си ръка, тя насочи острието му точно към гръдната си кост. Острието веднага проби дрехата й.
„Само да не заплача — помисли си Цири, притискайки се силно към меча. — Само да не се разплача. Няма за кого и за какво да плача. Само едно силно движение — и край на всичко… На всичко…“
— Няма да посмееш — разнесе се в пълната тишина гласът на Бонхарт. — Няма да посмееш, вещерке! В Каер Морхен са те научили да убиваш, затова убиваш като машина. Машинално. А за да убиеш себе си, е нужен характер, сила, решителност и кураж. А на това не са могли да те научат.
— Както сам виждаш, той се оказа прав, наистина не можах — промълви с усилие Цири. — Не можах.
Висогота мълчеше, хванал в ръка една кожа от нутрия. Без да мърда. От дълго време. Почти беше забравил за нея.
— Уплаших се. И си платих за това. Както си плащат страхливците. С болка, позор, унижение. И ужасно отвращение към самата себе си.
Висогота мълчеше.
Ако този ден в здрача някой се беше добрал до къщурката с порутена стряха и беше погледнал в процепите между капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената стая белобрад старец, съсредоточено слушащ разказа на девойка с пепеляви коси, седнала до огнището. После щеше да забележи, че те мълчат, втренчени в блестящите като рубини въглени.
Но никой не би могъл да види това. Къщурката с порутената, обрасла с мъх стряха беше скрита добре от мъглата и изпаренията на безкрайните блата Переплут, където никой не се осмеляваше да навлезе.
Пета глава
Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка.
Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да раздаваш смърт в името на правосъдието, зад което криеш собствения си страх. И най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.
Наистина, необходими са огромна самонадеяност и заслепяване, за да наречеш кръвта, лееща се от ешафода, правосъдие.
— Какво търсите на моята земя, вещерю? — повтори въпроса си Фулко Артевелде, префектът от Ридбрун, явно вече обезпокоен от проточилата се тишина. — Откъде пристигнахте? Накъде сте тръгнали? С каква цел?
„Ето така приключват игрите на добри дела — помисли си Гералт, гледайки изсеченото със загрубели белези лице на префекта. — Така приключват благородните пориви на глупавия вещер, проявил съчувствие към банда мърляви горски хора. Така приключват желанията за удобство и място за нощуване в странноприемница, в която непременно ще се окаже, че има някой шпионин. Такива са последствията от пътешествието с дрънкало-стихоплетец. И ето, че сега седя в подобно на килия помещение без прозорци, на твърд, закрепен за пода стол за разпити, а на облегалката на този стол (не може да останат скрити), има кожени ремъци за завързване на ръцете и обездвижване на шията. Наистина, засега не са се възползвали от тях, но ги има.
И как, по дяволите, сега да се измъкна от тази неприятна ситуация?“
Когато след пет дни скитане с пчеларите от Заречие най-накрая се измъкнаха от горския гъсталак и излязоха в блатиста местност, дъждът спря да вали, вятърът разпръсна изпаренията и влажната мъгла, а слънцето проби през облаците. А под слънчевите лъчи заблестяха белите планински върхове.
Ако до неотдавна Яруга беше за тях онази ясна линия, граница, чието пресичане изглеждаше явен преход към по-нататъшния, по-сериозен етап на похода, то сега още по-ясно почувстваха, че се приближават до предел, бариера, до място, от което могат само да се върнат обратно. Всички усещаха това, и най-вече Гералт — не беше възможно да се почувства нищо друго, когато от сутрин до вечер пред очите ти на юг се издига и прегражда пътя ти огромна, назъбена планинска верига, лъщяща със снеговете и ледниците си. Планините Амел. И издигащият се даже над гребена на Амел страховит и величествен, ръбест като острие на кинжал, обелиск на Горгона, Дяволската планина. Не обсъждаха помежду си тази тема, но Гералт чувстваше какво мислят всички. Защото и на него при вида на Амел и Горгона мисълта за продължаването на похода на юг му се струваше лудост.