За щастие изведнъж се оказа, че няма да им се наложи да вървят повече на юг.
Новината беше донесена от косматия горски пчелар, по чиято молба през последните пет дни играеха ролята на въоръжен ескорт. Същият онзи съпруг и баща на красивите хамадриади, пред които изглеждаше като шопар пред кобили. Същият, който се опитваше да ги измами, твърдейки, че друидите от Каед Дху са потеглили към Склоновете.
Това се случи на следващата сутрин след пристигането им в многолюдния като мравуняк град Ридбрун, който беше крайната цел на похода на пчеларите и траперите от Заречие. Тоест на следващия ден след прощаването им с ескортираните пчелари, които вече не се нуждаеха от вещера, така че той не очакваше да види отново някой от тях. Ето защо учудването му беше голямо.
Пчеларят започна разговора с многословна благодарствена реч и го завърши с това, че връчи на Гералт торба, пълна с пари, предимно дребни. Вещерската му заплата. Гералт я прие, чувствайки върху себе си леко насмешливите погледи на Регис и Кахир, на които неведнъж по време на похода се беше оплаквал от човешката неблагодарност и беше подчертавал безкрайната глупост на ръководещия ги безкористен алтруизъм.
И тогава развълнуваният пчелар направо изкрещя новината: онези, друидите, били в дъбравите край езерото Лок Мондуирн, намиращо се на трийсет и пет мили западно от тях.
Пчеларят беше научил тези сведения в пункта за изкупуване на мед и восък на негов ридбрунски роднина, който, от своя страна, беше получил информацията от познат търсач на диаманти. Веднага щом беше узнал за друидите, пчеларят бе хукнал да сподели новината. И сега целият сияеше от щастие, гордост и чувство за значимост, като всеки лъжец, чиято лъжа по случайност се е оказала истина.
Отначало Гералт смяташе да тръгне незабавно към Лок Мондуирн, но спътниците му решително се възпротивиха. След като разполагат с парите на пчеларите, заявиха Регис и Кахир, и се намират на място, където всички търгуват, трябва да подновят запасите си от провизии и снаряжение. И да купят стрели, добави Милва, защото след като от нея постоянно искат дивеч, тя няма да тръгне да стреля по този дивеч със заострени клонки. И поне една нощ да преспят в странноприемница, отбеляза Лютичето, да си легнат в чисти завивки, като преди това са се изкъпали и приятно са се опили с бира.
Друидите, признаха всички в хор, няма да избягат.
— Макар че това е абсолютно неочаквано стечение на обстоятелствата — добави със странна усмивка вампирът Регис, — групата ни се оказа на правилния път, движеща се в правилната посока. Така че е предопределено да попаднем при друидите, ден-два забавяне не са от значение. Що се отнася до бързането — добави философски той, — усещането, че времето ужасно недостига, обикновено е сигнал за тревога, подсказващ, че темпото трябва да се намали и да се действа по-бавно и със съответното обмисляне на нещата.
Гералт не възрази и не настоя. Не се изказа и против философията на вампира, макар че навестяващите го нощем странни кошмари го караха да бърза. Въпреки че след събуждането си не можеше да си спомни тези кошмари.
Беше седемнайсети септември, пълнолуние. До есенната Еквинокция оставаха шест дни.
Милва, Регис и Кахир поеха задължението да купят провизии и да попълнят снаряжението. На Гералт и Лютичето се падна задачата да проведат разузнаване и да проучат обстановката в град Ридбрун.
Лежащият в извивката на река Неви Ридбрун създаваше впечатлението, че някога е бил малко градче, ако се съдеше по сбитите постройки от дърво и камък във вътрешността на пръстен от настръхнала палисада и земни валове. Но тези сбити постройки бяха само център на града и в тях можеше да живее не повече от една десета от населението. Останалите девет десети обитаваха шумното море около валовете, състоящо се от къщи, колиби, палатки, бараки, шатри и фургони, използвани за жилища.
За екскурзовод на вещера и поета служеше роднината на пчеларя, млад и нагъл шмекер, типичен представител на местните хаймани, които се раждаха в канавките, къпеха се в канавките и утоляваха жаждата си в канавките. Сред градския шум, блъсканица, мръсотия и воня той се чувстваше като пъстърва в кристално чист планински бързей, а възможността да съпровожда някого из отвратителното си градче явно го радваше. Без да обръща внимание на факта, че никой не го пита за нищо, гаменът въодушевено даваше обяснения. Обясни, че Ридбрун е важен етап от пътя на нилфгардските заселници, насочили се на север, за да получат обещаните от императора земи: четири ниви, което е лесно да се изчисли, че прави петстотин морги. Плюс това десетгодишно освобождаване от данъци. Ридбрун е разположен в долината на река Неви, пресичаща планините Амел, минаваща през прохода Теодула, свързваща Склоновете и Заречие с Маг Турга, Гесо, Метина и Маехт, територии, вече отдавна подчинени от Нилфгардската империя. Град Ридбрун, обясняваше гаменът, е последното място, в което заселниците могат да разчитат на нещо повече, отколкото на себе си, жена си и онова, което имат в каруците. Затова повечето заселници остават доста дълго в града, събирайки сили за последния преход до Яруга и отвъд нея. А много от тях, добави гаменът с гордостта на канален патриот, остават в града завинаги, защото този град, хе-хе, означава култура, не е някаква селска, воняща на тор дупка.