Впрочем, Ридбрун също вонеше, включително и на тор.
Гералт беше идвал тук преди няколко години, но сега не можеше да познае града. Твърде много се беше променил. Навремето тук не се мотаеха толкова конници с черни ризници и наметала със сребърни емблеми на нараменниците. Навремето не се чуваше нилфгардска реч. Навремето край града нямаше и каменоломни, в които раздърпани, мръсни, крайно изтощени и окървавени хора да разбиват камъните на чакъл, подканяни от камшиците на облечени в черно надзиратели.
— Тук има много нилфгардска войска — поясни гаменът, — но не постоянно, а само за почивки по време на походите и преследванията на партизаните от организацията „Свободни Склонове“. Ще изпратят тук силен нилфгардски гарнизон, когато на мястото на стария град бъде построена голяма крепост от камъните, които се добиват в каменоломната. Тези, които добиват камъните, са военнопленници. От Лирия, от Аедирн, напоследък от Соден, Бруге, Ангрен. И от Темерия. Тук, в Ридбрун, работят четиристотин пленници. Поне петстотин работят в рудниците, мините и кариерите около Белхавен, а над хиляда строят мостове и изравняват пътя в прохода Теодул.
На пазарния площад и по времето на някогашното посещение на Гералт имаше ешафод, но тогава беше значително по-непретенциозен. На него нямаше такова количество предизвикващи противни асоциации приспособления, а от бесилата, коловете, вилите и прътовете не висяха толкова отвратителни, разлагащи се декорации.
— Това е заради господин Фулко Артевелде, който наскоро беше назначен за префект от военните власти — поясни гаменът, гледайки ешафода и украсата му от елементи от човешката анатомия. — Господин Фулко отново е предал някого на палача. С господин Фулко шега не бива. Много е жесток.
Познатият на гамена, търсачът на диаманти, когото намериха в една странноприемница, не направи добро впечатление на Гералт. Треперещ и блед, той беше в онова полутрезво, близко до сънно състояние, в което изпадат хората, пиещи непрекъснато от няколко дни и нощи. На вещера моментално му се сви сърцето. Изглежда, сензационните вести за друидите можеха да имат източник обикновен delirium tremens.
Обаче препилият търсач на диаманти даваше напълно смислени отговори на задаваните му въпроси. На забележката на Лютичето, че не прилича много на търсач на диаманти, той отговори хитроумно, че когато намери поне един диамант, вече ще прилича. Посочи мястото на пребиваване на друидите край езерото Мондуирн конкретно и точно, без фантастични украшения и надути митомански маниери. Позволи си да попита за какво са им на събеседниците му друидите, а когато му отговориха с презрително мълчание, предупреди, че появата в друидските дъбрави е равносилна на сигурна смърт, защото друидите обикновено хващат чужденците, слагат ги във вътрешността на кукла, наречена Върбовата жена, и ги изгарят живи под съпровода на молитви, песни и заклинания. Явно безпочвените слухове и глупавите суеверия съпровождаха друидите навсякъде.
Разговорът беше прекъснат от девет въоръжени с гизарми войници с черни униформи и изображение на слънце на емблемите върху нараменниците си.
— Вие ли сте вещерът Гералт? — попита командващият войниците подофицер, потупващ се по прасците с дъбова палка.
— Да — отговори след кратко колебание Гералт. — Ние сме.
— Тогава благоволете да ни последвате.
— Откъде сте толкова сигурни, че ще благоволя? Арестуван ли съм?
Подофицерът го гледа дълго време в мълчание, и погледът му беше някак странен, без капчица уважение. Нямаше съмнение, че осемте съпровождащи го войници му придаваха увереност да гледа по този начин.
— Не — каза той най-накрая. — Не сте арестувани. Нямам заповед за арест. Ако имах такава заповед, щях да ви помоля да ни последвате по различен начин, уважаеми господине. По съвсем различен начин.
Гералт намести ремъка на меча, доста демонстративно.
— А аз щях да ви отговоря по съвсем различен начин — изрече той студено.