Той направи ефектна пауза. Гералт не се обади.
— Не много отдавна — продължи префектът — ни се удаде да хванем шайка непълнолетни престъпници. Бандитите се съпротивляваха и загинаха…
— Но не всички, нали? — безцеремонно предположи Гералт, на който вече започваше да му омръзва красноречието на префекта. — Хванали сте един жив и сте обещали да го помилвате, ако стане ключов свидетел. Тоест доносник. И той е натопил мен.
— Откъде този извод? Имали ли сте контакти с местния престъпен свят? Сега или по-рано?
— Не. Не съм имал. Нито сега, нито по-рано. Така че извинявайте, господин префект, но цялата тази афера е или абсолютно недоразумение, или измама. Или насочена против мен провокация. Ако става въпрос за последното, бих препоръчал да не губите напразно време, а да преминете към същността.
— Мисълта за насочена против вас провокация, изглежда, не ви напуска — отбеляза префектът, смръщвайки обезобразената от белега вежда. — Нима, въпреки всичките ви уверения, имате основание да се опасявате от закона?
— Не. Затова пък имам основания да се опасявам, че борбата с престъпността тук се извършва бързо, мащабно и не особено задълбочено, без щателно разследване дали някой е виновен, или невинен. Е, възможно е това да е само карикатурно опростяване, обичайно за един тъп нордлинг. Който продължава да не разбира по какъв начин префектът на Ридбрун ще му спаси живота.
Фулко Артевелде разглежда известно време безмълвно Гералт. После плесна с длани.
— Доведи я — нареди той на появилия се войник.
Гералт се успокои с няколко дълбоки поемания на дъх, защото неочаквано появилата се мисъл го накара да се изпоти и сърцето му се разтуптя отчаяно. След секунда му се наложи да си поеме дъх още няколко пъти, наложи му се даже — нещо небивало! — да направи Знак със скритата си под масата ръка. А резултатът — също небивало! — беше нулев. Стана му горещо. И студено.
Защото стражите въведоха в стаята Цири.
— Я вижте само — каза Цири, веднага щом я сложиха на стола и завързаха ръцете й за облегалката, — какво е довлякла котката!
Артевелде направи кратък жест с ръка. Един от войниците, огромен младеж с физиономията на умствено недоразвито дете, бавно замахна и зашлеви Цири по лицето така, че столът се разтърси.
— Простете й, Ваше Благородие — каза войникът с извинителен тон и изненадващо меко. — Млада и глупава е. Вятърничава.
— Ангулеме — изрече бавно и натъртено Артевелде, — обещах да те изслушам. Тоест да изслушам отговорите ти на въпросите ми. Но нямам намерение да слушам и шегите ти. За тях ще бъдеш наказвана. Разбра ли ме?
— Да, чичко.
Жест. Шамар. Разтърсване на стола.
— Млада е — промърмори войникът, потърквайки длан в бедрото си. — Вятърничава…
От чипия нос на девойката — Гералт вече виждаше, че това не е Цири, и не можеше да се начуди на заблудата си — потече тънка струя кръв. Девойката изсмърка силно и се усмихна хищно.
— Ангулеме — повтори префектът, — разбра ли ме?
— Да, господин Фулко.
— Кой е това, Ангулеме?
Девойката отново изсмърка, наведе глава настрани и погледна Гералт с огромните си очи. Кафяви, не зелени. После поклати разрошените си сламеноруси коси, падащи на непослушни къдрици върху веждите й.
— Никога досега не съм го виждала. — Тя облиза кръвта от устните си. — Но знам кой е. Впрочем, вече ви казах това, господин Фулко, сега знаете, че не съм ви излъгала. Казва се Гералт. Вещер е. Преди десет дни е прекосил Яруга и се е насочил към Тусент. Нали така, белокоси чичко?
— Млада е… Вятърничава… — каза бързо стражът, поглеждайки с известно безпокойство префекта. Но Фулко Артевелде само се намръщи и поклати глава.
— И на ешафода ли ще правиш палячовщини, Ангулеме? Добре, да продължим нататък. С кого според теб пътешества този вещер — Гералт?
— И това ви го казах! С красавец на име Лютичето, който е трубадур и носи със себе си лютня. С млада жена, която има тъмноруси коси, отрязани до шията. Не й знам името. И с още един, мъж без описание — и неговото име не беше назовано. Общо четирима са.
Гералт облегна брадичка върху кокалчетата на пръстите си, с любопитство разглеждайки девойката. Ангулеме не извърна поглед.
— Ама че очи имаш — каза тя. — Чудни!
— Давай нататък, Ангулеме — подкани я господин Фулко, мръщейки се. — Кой още влиза в компанията на вещера?
— Никой. Нали казах, че са четирима. Нямаш ли уши, чичко?
Жест, шамар, кръв. Стражът потри ръка в бедрото си, въздържайки се от забележката за младостта и вятърничавостта.
— Лъжеш, Ангулеме — каза префектът. — Колко са, питам те за втори път.
— Както искате, господин Фулко. Както искате. Ваша воля. Двеста са! Триста! Шестстотин!