— Шанс за какво?
— Шанс да се доберете до Тусент. До това смешно кралство от приказките, чиито граници не се осмелява да наруши дори нилфгардското контраразузнаване. А после много неща може да се променят. Ще има амнистия. Може да има примирие за Яруга. Кой знае, може дори да настъпи траен мир.
Вещерът мълча дълго. Обезобразеното лице на префекта беше неподвижно. Единственото му око пламтеше.
— Съгласен съм — каза най-накрая Гералт.
— Без пазарене? Без условия?
— С две.
— Че как иначе. Слушам те.
— Първо трябва да попътувам няколко дни на запад. Към езерото Мондуирн. При друидите, тъй като…
— Ти на глупак ли ме правиш? — прекъсна го Фулко Артевелде. — Какво ме баламосваш? Какъв запад? Всички знаят накъде води пътят ти! Включително и Славея, който ти е устроил засада точно на този път. На юг, към Белхавен, на мястото, където Долината на Неви пресича долината на Сансретур, водеща до Тусент.
— Означава ли това…
— … че друидите ги няма край Лок Мондуирн? Да. Почти от месец. Те тръгнаха през долината на Сансретур към Тусент, закриляни от принцеса Анариета от Боклер, която има слабост към разни чудаци, психари и чучела. Тя охотно дава убежище на такива в приказното си кралство. Но ти знаеш това, вещерю. Не ме прави на глупак! Не се опитвай да ме измамиш!
— Няма да се опитвам — изрече бавно Гералт. — Давам ти думата си. Утре тръгвам към Белхавен.
— Не забрави ли за нещо?
— Не съм забравил. Ето го и второто ми условие: искам Ангулеме. Ще й дадеш амнистия и ще я пуснеш от тъмницата. Ключовият вещер се нуждае от ключовия ти свидетел. Кажи бързо: съгласен ли си, или не?
— Съгласен съм — отговори Фулко Артевелде почти моментално. — Нямам друг изход. Ангулеме е твоя. Нали знам, че се съгласи да си сътрудничиш с мен само заради нея.
Яздещият до Гералт вампир го слушаше внимателно, без да го прекъсва. Вещерът не се беше излъгал относно проницателността му.
— Ние сме петима, а не четирима — бързо обобщи той, веднага след като Гералт завърши разказа си. — Пътешестваме петима от края на август, бяхме петима, когато прекосихме Яруга. А Милва си отряза косата едва в Заречие. Само преди седмица. Твоето русокосо протеже знае за косата на Милва. Но не е успяла да преброи до пет. Странно.
— Това ли е най-странното в цялата тази странна история?
— Ни най-малко. Най-странното е Белхавен. Градчето, в което уж са ни устроили засада. Градчето, разположено дълбоко навътре в планината, на пътя през долината на Неви и прохода Теодул…
— Откъдето изобщо не сме се канели да минаваме — довърши Гералт, пришпорвайки започналата да изостава Плотка. — Преди три седмици, когато този разбойник Славея е приемал от някакъв полуелф поръчката да ме убие, бяхме в Ангрен и се готвехме да поемем към Каед Дху, опасявайки се от блатото Исгит. Дори не знаехме, че ще ни се наложи да преминем през Яруга. По дяволите, та ние днес сутринта не знаехме…
— Знаехме — прекъсна го вампирът. — Знаехме, че търсим друидите. И сега, и преди три седмици. Този тайнствен полуеф е организирал засада на пътя ни към друидите, убеден, че ще поемем по него. Той просто…
— … знае по-добре от нас откъде минава този път — поде Гералт. — Откъде знае това?
— Него трябва да питаш. Затова и се съгласи с предложението на префекта, нали?
— Да. Надявам се, че ще ми се удаде да разменя две-три думи с този полуелф — усмихна се зловещо Гералт. — Но преди да се стигне до това — как мислиш, не се ли натрапва едно възможно обяснение?
Известно време вампирът го гледа безмълвно.
— Не ми харесва това, което говориш, Гералт — рече той най-накрая. — Не ми харесва това, което си мислиш. Смятам тази мисъл за недостойна. Прибързана и неоснователна. Предизвикана от предубеждения и неприязън.
— Тогава как ще обясниш…
— По някакъв друг начин — прекъсна го Регис с тон, който Гералт не го беше чувал да използва по-рано. — Каквото и да е друго, само не и това. Например, не мислиш ли, че светлокосото ти протеже просто лъже?
— Не, не, чичко! — възкликна Ангулеме, която яздеше подир тях, яхнала мулето Дракул. — Не ми приписвай лъжа, която не можеш да докажеш!
— Не съм ти чичко, мило дете.
— А аз не съм ти мило дете, чичко!
— Ангулеме — обърна се в седлото си вещерът. — Млъкни.
— Както кажеш. — Ангулеме моментално се успокои. — Ти можеш да ми заповядваш, ти ме измъкна от тъмницата, измъкна ме от ноктите на господин Фулко. Теб ще те слушам, ти си ми вожд, главатар на бандата…