— Не съм ти никаква лелка! — Очите на Милва проблеснаха зловещо. — Внимавай, госпожичке! Ако още веднъж се обърнеш към мен така, ще видиш!
— Какво ще видя?
— Тихо! — отсече вещерът. — Достатъчно, Ангулеме. А и останалите, виждам, че трябва да ви призова към ред. Свърши времето за странстване на сляпо към хоризонта, с надеждата там да има нещо. Дойде времето за конкретни действия. Време за сеч. Защото най-накрая има кой да бъде съсечен. Онези, които все още не са разбрали, нека да разберат — най-накрая на една ръка разстояние пред нас има конкретен враг. Полуелф, който иска нашата смърт, и следователно е агент на враждебни на нас сили. Благодарение на Ангулеме сме предупредени, а предупреденият е въоръжен, както гласи поговорката. Трябва да се добера до този полуелф и да изтръгна от него по чия заповед действа. Разбра ли най-накрая, Лютиче?
— Изглежда — отвърна спокойно поетът — съм разбрал много повече и по-добре от теб. Без никакво „добиране“ и „изтръгване“ съм наясно, че този тайнствен полуелф действа по заповед на Дийкстра, когото ти осакати пред очите ми, раздробявайки костите му. След доклада на маршал Висегерд, Дийкстра несъмнено ни смята за нилфгардски шпиони. А след бягството ни от корпуса на лирийските партизани, кралица Меве несъмнено е добавила няколко точки към списъка на престъпленията ни…
— Грешиш, Лютиче — обади се тихо Регис. — Това не е Дийкстра. И не е Висегерд. Нито пък Меве.
— Кой е тогава?
— Всякакви изводи и предположения биха били преждевременни.
— Точно така — процеди студено вещерът. — Затова ситуацията трябва да се проучи на място. И да се направят изводи от собствен опит.
— А аз — не се предаваше Лютичето — продължавам да смятам, че тази идея е глупава и рискована. Хубаво е, че ни предупредиха за засадата и че знаем за нея. И щом като знаем, нека я заобиколим по широка дъга. Нека този елф или полуелф да ни чака колкото си ще, а ние да продължим по нашия си път…
— Не — прекъсна го вещерът. — Край на обсъжданията, драги мои. Край на анархията. Дойде моментът, в който нашата… ханза… трябва да има свой главатар.
Всички, включително и Ангулеме, го гледаха в напрегнато мълчание.
— Аз, Ангулеме и Милва отиваме в Белхавен — каза той. — Кахир, Регис и Лютичето завиват към долината на Сансретур и тръгват към Тусент.
— Не — възрази моментално Лютичето, притискайки силно тубуса към гърдите си. — За нищо на света. Не мога…
— Млъквай. Това не е диспут. Това е заповед на главатаря на ханзата. Ще отидете в Тусент — ти, Регис и Кахир. Ще ни изчакате там.
— Тусент означава смърт за мен — отговори Лютичето без никаква превзетост. — Веднага щом ме познаят в Боклер, замъка, ще е свършено с мен. Трябва да ви призная…
— Не трябва — прекъсна го безцеремонно вещерът. — Твърде късно е. Можеше да се оттеглиш, ти не пожела. Остана в дружината. За да помогнеш на Цири. Нали?
— Да.
— Затова ще тръгнеш с Регис и Кахир към долината на Сансретур. Ще ни изчакате в планината, без да прекрачвате границата на Тусент. Но ако… ако се наложи, ще пресечете границата на Тусент. Защото, изглежда, в Тусент са друидите. Онези от Каед Дху, познатите на Регис. Та, ако се наложи, вие ще вземете информацията от друидите и ще тръгнете към Цири… сами.
— Какво значи сами? Ти предполагаш…
— Аз не предполагам, а отчитам вероятностите. Така нареченият „краен случай“. Може всичко да мине гладко и тогава няма да има нужда да се показваме в Тусент. Но ако се наложи… Важното е, че нилфгардците няма да ни последват в Тусент.
— Аха, няма да ни последват — намеси се Ангулеме. — Колкото и да е странно, Нилфгард уважава границите на Тусент. Аз също съм се крила веднъж там от преследване. Но тамошните рицари не са по-добри от Черните! Изискани, любезни на думи, но бързи с меча и копието. И патрулират постоянно по границите. Наричат се „странстващи“. Яздят поединично, по двама или по трима. И унищожават злото. Тоест нас. Вещерю, трябва да се промени едно нещо в тези твои планове.
— Кое?
— Ако мислим да ходим в Белхавен и да се разправим със Славея, заедно с мен трябва да дойдете ти и господин Кахир. А лелката нека отиде с тях.
— И защо? — Гералт спря с жест Милва.
— За тази работа са нужни мъже. Какво ми се пулиш, лелче? Знам какво говоря. Може да се получи така, че заплахата да е по-важна от прилагането на сила. А никой от ханзата на Славея няма да се уплаши от тройка, в която на един мъж се падат две жени.
— С нас тръгва Милва. — Гералт стисна рамото на не на шега разсърдилата се стрелкиня. — Милва, не Кахир. Не искам да пътувам с Кахир.
— А това защо? — попитаха едновременно Ангулеме и Кахир.
— Точно така — изрече бавно Регис. — Защо?