Милва, свалила от кръста си дебелия кожен колан, беше хванала катарамата и беше омотала ремъка около дланта си, след което беше пристъпила към побойниците и се бе заела да ги удря с всичка сила, без да жали нито ремъка, нито ръката си. Ремъкът свистеше и със сух трясък се врязваше в ръцете, раменете и гърбовете на Гералт и Кахир. И макар че те вече се бяха разделили, Милва продължаваше да подскача от единия към другия като скакалец, без да престава да ги млати и грижливо да следи всеки да получи точно толкова удари, колкото и другия — нито повече, нито по-малко.
— Вие, глупави глупаци! — изкрещя тя, удряйки Гералт по гърба. — Вие, тъпи тъпаци! Ще ви вкарам малко акъл в главите и на двамата! Е? — изкрещя тя още по-високо, удряйки Кахир по ръцете, с които той се опитваше да прикрие главата си. — Мина ли ви? Успокоихте ли се?
— Да! — извика вещерът. — Стига!
— Да! — извика и свилият се на кълбо Кахир. — Достатъчно!
— Достатъчно — обади се вампирът. — Наистина вече е достатъчно, Милва.
Стрелкинята дишаше тежко. Тя забърса челото си с длан, около която все още беше увит ремъкът.
— Браво — обади се Ангулеме. — Браво, лелче!
Милва се обърна на пета и с всички сили я удари с ремъка по рамото. Ангулеме изпищя, падна на земята и се разрева.
— Казах ти да не ми викаш така — въздъхна Милва. — Казах ти!
— Нищо не е станало! — С леко треперещ глас Лютичето успокояваше търговците и пътешествениците, събрали се около тях. — Просто малко приятелско недоразумение. Приятелски спор. Вече е разрешен.
Вещерът докосна с език разклатилия се зъб и изплю кръвта, течаща от цепнатата устна. Той усещаше как на гърба и на раменете му набъбват цицини, как се подува — до размерите на глава карфиол — удареното от ремъка ухо. До него тромаво се надигна от земята Кахир, хванал се за бузата. Широките червени ивици върху оголеното му рамо набъбваха направо пред очите на всички.
Пепелта от последните фойерверки се посипа върху земята като сив дъжд.
Ангулеме хлипаше жално, хванала се за рамото. Милва хвърли ремъка и след кратко колебание се спусна на колене и без да каже нито дума, прегърна силно девойката.
— Предлагам ви да си подадете ръце — изрече студено вампирът. — Предлагам никога, абсолютно никога, да не се връщаме към този въпрос.
Неочаквано зашумя спуснал се от планините вятър, в която сякаш звучаха някакви зловещи викове, воеве и стонове. Носещите се по небето облаци образуваха фантастични фигури. Сърпът на луната беше червен, като кръв.
Преди разсъмване ги събуди яростен хор и плющенето на криле на козодои.
Потеглиха веднага щом слънцето запали с ослепителен огън снежните върхове на планините, но преди да се е подало иззад хребета. Впрочем, изпреварвайки появата му, облаци забулиха небето.
Минаваха през гори, а пътят водеше все по-нагоре и по-нагоре, и това си личеше по промените в дърветата. Дъбовете и габърите неочаквано свършиха, пътешествениците навлязоха в сумрака на букови гори, с пътеки, постлани с окапали листа, миришещи на плесен, паяжини и гъби. Пълно беше с гъби. Дъждовният край на лятото беше довел до изобилие от есенни гъби. Настилката от букови листа на места беше изцяло скрита под шапките на манатарки, рижики и мухоморки.
Гората беше тиха — изглежда, повечето пойни птици вече бяха отлетели за топлите страни. Само мокрите гарги крякаха на края на гората.
После буковете свършиха и започнаха ели. Замириса на смола.
Все по-често попадаха на оголени участъци от гората, където ги застигаше вятърът. Река Неви бучеше по праговете; въпреки дъждовете водите й тук бяха кристално прозрачни.
На хоризонта се издигаше Горгона. Тя все повече се приближаваше.
По скалистите склонове на могъщата планина се спускаха дълги ледници и снежни участъци, заради което Горгона изглеждаше като обвита с бели ленти. Върхът на Дяволската планина, подобно на главата и шията на тайнствена невяста, през цялото време беше обвит в облачни воали. От време на време Горгона изтръскваше бялата си премяна като танцьорка — картината беше красива, но носеше смърт; от стръмните склонове се спускаха лавини, помитайки всичко по пътя си, чак до подножието и по-нататък, до най-високо разположените ели над прохода Теодул, над долините на Неви и Сансретур, над черните очи на планинските езера.
Слънцето, което все пак успя да пробие облачната покривка, изчезна много бързо — просто се скри зад планините на запад, подпалвайки ги с пурпурно-златисто зарево.
Пренощуваха. Слънцето изгря.