— Издаде ли му коя си? — вдигна глава Висогота. — Всичко ли му каза?
— Платих си за страхливостта с унижение и презрение към самата себе си — преглътна тя.
— Разкажи ми съня си.
— Видях планина, огромна, стръмна, стърчаща като каменен нож. Видях Гералт. Чух какво казва. Ясно и разбираемо. Всяка една дума, сякаш съм до него. Спомням си, че исках да извикам, че нещата изобщо не са такива, че всичко това не е истина, че той ужасно греши… Грешеше във всичко! Та нали Еквинокцията още не беше настъпила, така че дори и да станеше така, че аз да умра по време на Еквинокцията, той не биваше да ме обявява за мъртва преди това, докато още съм жива. И не биваше да обвинява Йенефер и да говори така за нея…
Цири замълча за минута, погали котарака и силно подсмръкна.
— Но не можех да издам нито звук. Не можех дори да дишам… Сякаш се давех. И се събудих. Последното, което видях, което помня — това бяха трима конници. Гералт и още двама. Препускаха с всички сили в клисура, по чиито стени се спускаха водопади…
Висогота мълчеше.
Ако тази нощ някой се беше промъкнал до къщурката с порутена стряха и беше погледнал през процепите в капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената стая белобрад старец, слушащ съсредоточено разказа на девойка с пепеляви коси, чиято буза беше обезобразена от ужасен белег.
Щеше да види и черен котарак, лежащ в скута на девойката, лениво мъркащ, очакващ да го галят, за радост на обикалящите из стаята мишки.
Но никой не можеше да види това. Колибата с порутена стряха, обрасла с мъх, беше добре скрита в мъглата сред безкрайните блата Переплут, където никой не се осмеляваше да навлезе.
Шеста глава
Известно е, че когато вещерът причинява на другите мъчения, страдания и смърт, той изпитва такова удоволствие и наслаждение, каквото благочестивият и нормален човек постига само тогава, когато общува със законната си жена, ibidum cum eiaculatio. От горното ясно се разбира, че и в това отношение вещерът е най-омразното за природата творение, ненормален и долен изрод, произлязъл от най-черния и най-вонящ пъкъл, тъй като единствено дяволът може да получи удоволствие от причиняването на мъки и страдания.
Отклониха се от главния път, преминаващ през долината на Неви, и продължиха, съкращавайки пътя през планината. Вървяха толкова бързо, колкото позволяваше пътечката — тясна, стръмна, долепена за скалите с фантастични форми, покрити с петна от разноцветни мъхове и лишеи. Вървяха между отвесни каменни склонове, от които се спускаха водопади и извираха ручеи. Преминаваха през дълбоки клисури и дерета, над пропасти и през рушащи се мостове, под които се пенеха бързи потоци.
Струваше им се, че лъскавият стълб на Горгона се издига право над главите им. Не можеха да видят билото на Планината на дявола — то тънеше в облаците и мъглите, забулили небето. Както често се случва в планините, след няколко часа времето се развали и заваля досаден и неприятен дъжд.
Когато започна да се смрачава, всички нетърпеливо се заоглеждаха за някоя пастирска колиба, разрушен овчарник или дори пещера. Каквото и да е, стига да могат да се скрият от изливащата се от небето вода.
— Като че ли дъждът спря — обади се с надежда в гласа Ангулеме. — Капе само през процепите в покрива на колибата. За щастие утре вече ще бъдем в Белхавен — винаги можем да пренощуваме в някой плевник или кошара в покрайнините му.
— Няма ли да влезем в града?
— В никакъв случай. Чужденците на коне се набиват в очи, а Славея има сума ти доносници в града.
— Нали щяхме да се представим в качеството ни на примамка…
— Не — прекъсна ги тя. — Това е лош план. Нашата група ще породи подозрения. Славея е хитър негодник, а вестта, че са ме заловили, сигурно вече се е разнесла. Така че ако нещо разтревожи Славея, то ще достигне и до полуелфа.
— Какво предлагаш тогава?
— Да приближим града откъм изток, от изхода на долината на Сансретур. Там се намират рудниците. В един от тях имам познат. Ще го навестим. Кой знае, може да ни свърши работа. Ако ни провърви.