— Не може ли да говориш по-ясно?
— Утре ще ви кажа. В рудника. За да не урочасаме работата.
Кахир подхвърли в огъня няколко брезови клонки. Дъждът не беше спирал цял ден, друго дърво едва ли щеше да гори. Но брезата, макар и мокра, само малко посъска и над нея веднага се изви синкав пламък.
— Откъде си, Ангулеме?
— От Цинтра, вещерю. Има такава страна до морето, при устието на река Яруга.
— Знам къде се намира Цинтра.
— Тогава защо питаш, като толкова много знаеш? Толкова много ли те интересува?
— Да речем, че донякъде да.
Замълчаха.
Огънят пукаше.
— Майка ми — каза най-накрая Ангулеме, гледайки в пламъците — беше дворянка в Цинтра, при това от знатен род. На герба на този род имаше морска котка, можех да ти го покажа — имах едно медальонче с проклетата котка, от майка ми, но го проиграх на хвърляне на кокалче… Ала този род, да го ядат морските кучета дано, се отказа от мен, защото майка ми се била обвързала с някакъв селяндур, едва ли не коняр, и се оказа, че аз съм копеле — срам, позор и петно върху честта им. Дадоха ме на едни далечни роднини да ме отглеждат — наистина, на техния герб нямаше нито котка, нито куче, нито някакво друго животно, но те не се отнасяха зле с мен. Изпратиха ме на училище и не ме биеха много… Макар че доста често ми напомняха коя съм и каква съм никаквица, зачената и родена в копривата. Майка ми ме посети три или четири пъти, когато бях още малка. След това престана. Впрочем, изобщо не ми пукаше…
— А как попадна при бандитите?
— Разпитваш ме като съдия-следовател! — изсумтя тя, мръщейки се. — Между бандитите, пфу! Откъм правия път, бля!
Тя изръмжа, бръкна в пазвата си и измъкна нещо, което вещерът не можа да види добре.
— Едноокият Фулко — каза тя неясно, докато яростно втриваше нещото във венците си и го смъркаше с нос — се оказа разбран човек. Каквото ми взе — взе, но ми остави прашеца. Ще си вземеш ли щипка, вещерю?
— Не. По-добре и ти не вземай.
— Защо?
— Така.
— Кахир, а ти?
— Не употребявам фистех.
— Леле, на какви светци съм попаднала — поклати глава тя. — Веднага се хванаха да ми четат морал. Като че ли от прашеца ще ослепея, оглушея и оплешивея. Ще родя недоразвито дете?
— Престани, Ангулеме, и си довърши разказа.
Девойката кихна гръмко.
— Хубаво, както искаш. Докъде бях… А, да. Започна войната с Нилфгард, роднините ми изгубиха цялото си имущество и бяха принудени да напуснат дома си. Те имаха няколко деца, а аз се превърнах в бреме за тях, така че ме дадоха в приют, държан от жреците в някакъв храм. Оказа се, че това е весело местенце. Най-обикновен бордей за такива, които обичат недозрели ябълки, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Млади девойки, че и момчета също. Когато попаднах там, вече бях твърде голяма, не се намираха мераклии за мен…
Съвсем неочаквано лицето й се покри с руменина, която си пролича дори на светлината на огъня.
— Е, почти не се намираха — добави тя през зъби.
— На колко години беше тогава?
— На петнайсет. Запознах се там с едно момиче и пет момчета на моята възраст и малко по-големи. Бързо намерихме общ език. Знаехме много легенди и предания. За Безумния Дей, за Чернобрадия, за братята Касини… Прииска ни се да тръгнем по пътищата, на свобода, по грабежи! И какво, казахме си, само заради това, че ни хранят два пъти на ден, трябва още при първото повикване да си подлагаме задниците на разни извратеняци…
— Сдържай си езика, Ангулеме. Нали знаеш, никоя крайност не е хубава…
Девойката се изхрачи продължително и се изплю в огъня.
— Я го виж какъв светец! Добре де, ще карам направо, нещо не ми се приказва. Взехме ножове от кухнята на приюта, достатъчно беше да ги наострим на камъните и да си ги закачим на колана. От заострените крака на една дъбова маса се получиха добри колове. Трябваха ни само коне и пари, така че изчакахме пристигането на двама развратници, редовни посетители, старци, почти на по четирийсет. Дойдоха и както обикновено седнаха да пийнат вино, докато чакат жреците да завържат избраното дете за специално пригодената за целта хитроумна мебел… Но този ден не им се удаде да се покефят!
— Ангулеме!
— Добре де, добре. Накратко: заклахме развратните старци и убихме още трима жреци и единствения прислужник, който не избяга, а остана да брани конете. Икономът на храма, който не искаше да ни даде ключовете от сандъка с пари, го поопекохме малко на огъня, докато не ни ги даде, но му запазихме живота, защото беше мил старец, винаги доброжелателен и отстъпчив. И тръгнахме по пътищата да грабим. Понякога имахме късмет, понякога нямахме; ту биехме, ту ни биеха. Понякога бяхме сити, понякога бяхме гладни. По-често — гладни. От нещата, които пълзят, съм яла всичко, което съм успяла да хвана. А от нещата, които летят, веднъж ядох дори въздушен змей, защото беше омазан с брашнено лепило.