Тя замълча и яростно се почеса по главата, покрита със светли като слама коси.
— Каквото било, било. Ето какво ще ти кажа: от онези, които бяха с мен в приюта, никой вече не е жив. Последните двама, Оуен и Абел, ги убиха преди няколко дни кнехтите на господин Фулко. Абел се предаде, също като мен, но го убиха, въпреки че хвърли меча. Мен ме пощадиха. Не мисли, че от добро сърце. Не, тъкмо ме разпъваха на кръст на площада, когато дотича един офицер и им развали забавлението. Ти направо ме спаси от ешафода…
Тя замълча за момент.
— Вещерю?
— Да?
— Знам как да ти се отблагодаря. Само ако поискаш…
— Какво?
— Ще ида да видя как са конете — бързо каза Кахир и стана, загръщайки се с наметалото. — Ще се поразходя малко… наоколо…
Девойката кихна, потърка носа си и се изкашля.
— Нито дума повече, Ангулеме — изпревари я наистина ядосаният, наистина засрамен и наистина смутен Гералт. — Нито дума.
Тя отново се изкашля.
— Наистина ли не ме искаш? Ни най-малко?
— Милва вече те би с колана, сополанке. Ако не млъкнеш веднага, ще си изядеш боя и от мен.
— Добре, млъквам.
— Добро момиче.
На планинския склон, обрасъл с изнемощели и изкривени борчета, зееха дупки и ями, покрити или обковани с дъски и съединени с мостчета, стълбички и скелета. От дупките стърчаха разположени върху кръстосани стълбове платформи. По някои от тях тичаха хора, бутащи талиги и колички. Съдържанието на талигите и количките — което на пръв поглед изглеждаше като кална, смесена с камъни пръст, — се изсипваше от платформите в голямо четириъгълно корито, или по-скоро в множество от постепенно смаляващи се, преградени с дъски корита. По тях непрекъснато течеше вода, която се спускаше от възвишението по дървени жлебове, разположени върху не особено високи кръстачки.
Ангулеме слезе от коня и даде знак на Гералт и Кахир да направят същото. Те оставиха конете до оградата и се отправиха към постройките, газейки в калта, която се беше насъбрала около не особено плътно разположените жлебове и тръби.
— Промивка на желязна руда — каза Ангулеме, показвайки приспособленията. — Ето оттук, от шахтите на рудника, се изкарва добивът, разтоварват го в коритата и го промиват с вода, която вземат от ручеите. Рудата се утаява на подложката, откъдето я събират. Около Белхавен има много рудници и подобни промиващи съоръжения. А рудата се откарва в долината, в Маг Турга, където са разположени пещите и топилните, защото в околността има много гори, а за топилните са нужни дърва.
— Благодаря за лекцията — кисело я прекъсна Гералт. — В живота ми се е случвало да видя няколко рудника и знам какво е необходимо за топилните. Кога ще ни кажеш най-накрая защо дойдохме тук?
— За да поговорим с един мой познат. Тукашния минен майстор. Елате с мен. А, ето го и него! До дърводелската работилница. Да вървим.
— Джудже?
— Аха. Казва се Голан Дроздек. Той, както вече казах…
— … е тукашният минен майстор. Това го каза, но забрави да споменеш защо искаш да говориш с него.
— Погледнете си ботушите.
Гералт и Кахир послушно погледнаха към ботушите си, изцапани със странна червеникава кал.
— Полуелфът, когото търсим — изпревари въпроса им Ангулеме, — имаше същата кал по обувките си по време на разговора си със Славея. Схващате ли?
— Вече да. А джуджето какво общо има?
— Изобщо не го заговаряйте. Аз ще говоря. Вас той трябва да ви смята за такива, които не говорят, а въртят мечовете. Направете страшни физиономии.
Всъщност не се налагаше да си придават страховит вид. Някои от наблюдаващите ги миньори бързо отместваха погледи, други се спираха и ги зяпваха с отворени уста. Онези, които се оказваха на пътя им, бързаха да се отместят. Гералт се досещаше защо. На лицето на Кахир и на неговото собствено още се виждаха синини, кръвоизливи, цицини и подутини — ярки свидетелства от боя с камшик, който им беше нанесла Милва. В този си вид приличаха на хора, които обожават да се бият помежду си и нямат нужда от дълго убеждаване, за да се нахвърлят и на други.
Познатото на Ангулеме джудже стоеше до къщичка с табела „Дърводелска работилница“ и рисуваше нещо на табелка, скована от две рендосани дъски. Забелязвайки приближаващите се хора, той остави четката, отмести кутията с боя и ги погледна изпод вежди. На физиономията му, украсена от изцапана с боя брада, се изписа изумление.
— Ангулеме?
— Как я караш, Дроздек?
— Ти ли си? — Джуджето зяпна. — Наистина ли си ти?