— Това пречи ли ви? — попита Гералт.
Ширу го изгледа внимателно и след кратко мълчание отговори:
— Не. Вещерът Гералт от Ривия не заслужава по-добра съдба. Той беше наивен и глупав. Ако го беше постигнала по-красива, почетна смърт, щяха да се родят легенди. А той не заслужава легенди.
— Смъртта винаги е еднаква.
— Невинаги — поклати глава елфът, продължавайки да се опитва да погледне в прикритите от сянката на качулката очи на Гералт. — Уверявам те, че невинаги. Досещам се, че тъкмо ти си нанесъл смъртоносния удар.
Гералт не отговори. Изпитваше непоносимо желание да хване метиса за конската опашка, да го повали на пода и да изкара от него всичко, което знае, едно по едно, налагайки го по главата с дръжката на меча. Но се сдържа. Разумът му подсказваше, че замислената от Ангулеме мистификация може би щеше да даде по-добри резултати.
— Както искате — каза Ширу, без да дочака отговор. — Няма да настоявам да ми описвате хода на събитията. По някаква причина не желаете да говорите за това. Вероятно защото няма с какво да се похвалите. Освен ако вашето мълчание не е породено от някаква друга причина… Например, че нищо не сте направили. Може би ще можете да представите някакви доказателства за истинността на думите си?
— Отрязахме дясната китка на убития — равнодушно подхвърли Ангулеме. — Но след това един енот я открадна и я изяде.
— Така че ни остана само това. — Гералт бавно разтвори ризата си и извади медальона с вълчата глава. — Висеше на шията на вещера.
— Може ли да го видя?
Гералт не се поколеба нито за миг. Полуелфът подхвърли медальона в дланта си.
— Сега ви вярвам — изрече бавно той. — Украшението силно излъчва магия. Само вещер би могъл да има такова нещо.
— А вещерът — допълни Ангулеме — не би позволил да му го вземат, ако беше жив. Значи доказателството е желязно. Така че слагайте парите на масата!
Ширу грижливо скри медальона, измъкна от пазвата си лист хартия, сложи я на масата и я изглади с длан.
— Моля за разписка.
Ангулеме скочи от сандъка, приближи се, кривейки се и поклащайки бедра. Наведе се над масата. А Ширу веднага я сграбчи за косата, повали я върху плота и опря нож в гърлото й. Момичето дори не успя да извика.
Гералт и Кахир вече се бяха хванали за мечовете. Но твърде късно.
Помагачите на елфа, здравеняци с ниски чела, държаха в ръце метални куки. Но не бързаха да се приближат.
— Мечовете на пода — измърмори Ширу. — И двамата. Мечовете на пода. Иначе ще й разширя усмивката.
— Не го слушай… — започна Ангулеме и завърши с вик, защото полуелфът завъртя вкопчената в косата й ръка. И веднага поряза кожата й с кинжала. По шията на девойката се проточи блестящо червено змийче.
— Мечовете на земята! Не се шегувам!
— Не може ли да се разберем някак? — Въпреки кипящия в гърдите му гняв, Гералт реши да печели време. — Като културни хора?
Полуелфът се изсмя злобно.
— Да се разберем? С теб ли, вещерю? Изпратиха ме не да си приказвам с теб, а да те убия. Да, да, изроде. Ще ми се преструваш, комедии ще ми играеш, а аз те познах от пръв поглед! Дадоха ми много точно твое описание. Досещаш ли се кой ми го даде? Кой ми описа много точно къде и в каква компания да те намеря? О, сигурно се досещаш.
— Пусни момичето.
— Но аз те познавам не само по описанието — продължи Ширу, без дори да си помисля да пуска Ангулеме. — Вече съм те виждал. Дори те преследвах веднъж. В Темерия. През юли. Вървях след теб чак до град Дориан. До дома на адвокатите Кодрингер и Фен. Схващаш ли?
Гералт обърна меча си така, че слънчевото зайче от острието заслепи полуелфа.
— Интересно — попита студено той, — как възнамеряваш да се измъкнеш от тази патова ситуация, Ширу? Аз виждам два изхода. Първият: веднага пускаш момичето. Вторият: убиваш момичето… И само след секунда кръвта ти изящно украсява стените и пода.
— Вашите оръжия — Ширу грубо дръпна Ангулеме за косата — трябва да се озоват на пода преди да съм преброил до три. След това започвам да кълцам момичето.
— Да видим колко ще успееш да накълцаш. Според мен не много.
— Едно!
— Две! — започна да брои и Гералт, въртейки във въздуха сихила като свистяща мелница.
Отвън се разнесе тропот на копита, цвилене и пръхтене на коне, викове.
— И сега какво? — засмя се Ширу. — Точно това чаках. Сега вече не е пат, а мат. Приятелите ми пристигнаха.
— Наистина ли? — каза Кахир, поглеждайки през прозореца. — Аз виждам униформите на имперската лека кавалерия.
— Значи наистина е мат, но за теб — каза Гералт. — Ти изгуби, Ширу. Пусни момичето.
— Да бе!
Чу се тропот на крака, вратата се отвори широко и в бараката се втурнаха няколко души, почти всичките облечени в черно. Водеше ти светлокос брадатко със сребърна мечка на нараменника си.