В този миг един обезумял, опърлен, препускащ стремително кон повали и стъпка друго дете.
— Хвани коня! Хвани коня! — До него се беше озовал Кахир, който си проправяше път, размахвайки меча си.
Гералт не го чуваше, не го виждаше. Съсече следващия нилфгардец. Потърси с поглед Ширу.
Паднала на колене, Ангулеме простреля с арбалет от три крачки гениталиите на приближаващия се бандит от охранителната група на мината. След това скочи на крака и хвана за юздата препускащия покрай нея кон.
— Хвани някой кон, Гералт! — извика Кахир. — И да се махаме оттук!
Със силен удар отгоре надолу вещерът разпори от гърдите до бедрата поредния нилфгардец. Рязко тръсна глава, за да отърси кръвта от веждите и миглите си.
— Ширу! Къде си, мерзавецо?!
Удар. Вик. Топли капки по лицето.
— Милост! — извика пълзящият в калта младеж в черна униформа.
Вещерът се поколеба.
— Опомни се! — кресна Кахир, хвана го за рамото и силно го разтърси. — Опомни се! Ела на себе си! Ти си обезумял!
Ангулеме се връщаше в галоп, хванала за повода друг кон. Зад нея препускаха двама конници. Единият падна, улучен със стрела от боец на Свободните Склонове. Кахир повали с меча си другия от седлото.
Гералт скочи на коня. И в светлината на пожара забеляза Ширу, който събираше около себе си паникьосаните нилфгардци. До полуелфа врещеше и кряскаше ругатни Славея, който с разкървавената си физиономия приличаше на истински трол-човекоядец.
Гералт изрева, обърна коня си, завъртя меча. Оказалият се до него Кахир се олюля в седлото, кръвта от челото му веднага заля очите и лицето му.
— Гералт! Помогни ми!
Ширу вече беше събрал около себе си групичка бойци и закрещя заповеди за стрелба с арбалетите. Гералт удари коня по задницата с плоското на меча, готов за самоубийствена атака. Ширу трябваше да умре. Нищо друго нямаше значение. Ангулеме нямаше значение. Кахир нямаше значение.
— Гералт! — извика Ангулеме. — Помогни на Кахир!
Той се опомни. И се засрами.
Подкрепи Кахир, подпря го с рамо. Кахир избърса очите си с ръкав, но кръвта отново ги заля.
— Нищо особено, просто драскотина… — Гласът му трепереше. — Да тръгваме, вещерю… В галоп след Ангулеме… В галоп!
От подножието на планината се разнесе вик, оттам се носеше тълпа, въоръжена с кирки, лопати и брадви. На помощ на другарите си от рудника „Риалто“ идваха миньорите от съседните мини — от „Дупката на късмета“ или „Общото дело“. Или някоя от другите. Кой би могъл да знае?
Гералт срита коня с пети. Те препуснаха в безумен галоп.
Препускаха, без да се оглеждат, притиснати към конските шии. Най-добрият кон се беше паднал на Ангулеме — малък и късокрак, но много бърз. Конят на Гералт, дорест, с нилфгардска сбруя, вече започваше да хрипти, беше му трудно да си държи главата нагоре. Конят на Кахир, също армейски, беше по-силен и издръжлив, но каква полза от това, щом конникът едва се държеше на седлото, машинално стискаше бедра и не успяваше да спре шуртящата върху гривата и врата на коня кръв.
Но те продължаваха да препускат. Откъсналата се напред Ангулеме ги изчака на завоя, където пътят започваше да се спуска надолу, виейки се между скалите.
— Потеря… — въздъхна тя, размазвайки калта по лицето си. — Ще ни преследват, няма да ни простят… Миньорите видяха накъде побягнахме. Не трябва да оставаме на пътя… Трябва да отбием в гората, където няма пътища… Да ги заблудим.
— Не — възрази вещерът, вслушвайки се тревожно в разнасящите се от гърдите на коня му звуци. — Трябва да продължим по пътя… Най-краткият и най-пряк път до Сансретур…
— Защо?
— Няма време за обяснения… Напред! Изцедете конете докрай.
Препуснаха в галоп.
Дорестият кон на вещера хриптеше. Той не беше подходящ за продължителна езда. Едва се движеше с вдървените си като колове крака, силно залиташе. Най-накрая се строполи на една страна и пририта със задните си крака. В помътнелите му очи застина упрек.
Конят на Кахир не беше в по-добро състояние, а самият Кахир, изглежда, беше още по-зле. Той просто се свлече от седлото. Успя да се задържи на четири крака, опитвайки се да повърне, макар че нямаше какво.
Когато Гералт и Ангулеме се опитаха да докоснат окървавената му глава, той закрещя.
— Дявол да го вземе — каза момичето. — Ама че прическа са му направили.
Голяма част от кожата над челото и слепоочията на младия нилфгардец се беше отделила от черепа. Ако съсирената кръв не беше образувала лепкава каша, откъснатото парче сигурно щеше да се свлече. Видът му беше ужасяващ.
— Как се случи това?