— Хвърлиха брадва право в челото ми. И не беше някой от черните или от бандата на Славея, а миньор.
— Има ли значение кой я е хвърлил? — Вещерът плътно превърза главата на Кахир с откъснатия ръкав на ризата си. — За щастие не е бил кой знае какъв хвърляч. Само те е скалпирал, а можеше да ти строши черепа. Но и черепът ти е пострадал здравата. И мозъкът го е усетил. — Гералт се обърна към Ангулеме. — Той няма да се задържи на седлото, дори и конят му да го издържи.
— Какво да правим тогава? Твоят кон издъхна, неговият е на път, а моят е плувнал в пот… И подир нас иде потеря. Не трябва да оставаме тук…
— Ще трябва да останем тук. Аз и Кахир. И конят на Кахир. Ти продължи напред. Бързо. Конят ти е здрав, ще издържи галопа. А ако се наложи да го оставиш… Ангулеме, някъде в долината на Сансретур ни чакат Регис, Милва и Лютичето. Те не знаят нищо и може да попаднат в лапите на Ширу. Трябва да ги намериш и да ги предупредиш, а след това препуснете с всички сили към Тусент. Там няма да ви търсят. Надявам се.
— А вие двамата с Кахир? — прехапа устни Ангулеме. — Какво ще стане с вас? Славея не е глупак, когато види полумъртвия кон, ще прерови всички дупки в околността! А ти няма да стигнеш далеч, носейки Кахир.
— Ширу, защото всъщност той ни преследва, ще тръгне след теб.
— Така ли мислиш?
— Сигурен съм. Тръгвай.
— А какво ще каже лелката, когато ме види без вас?
— Ще им обясниш. Не на Милва, а на Регис. Той знае какво да прави. А ние… Когато кожата на Кахир позарасне, ще тръгнем към Тусент. Там все някак ще успеем да се намерим. Не се инати, момиче. На коня и напред! Не позволявай на потерята да те настигне. Не им позволявай да те видят.
— Не ме учи, чичко. Дръжте се! Довиждане!
— Довиждане, Ангулеме.
Той не се отдалечи много от пътя. Не можеше да се лиши от удоволствието да хвърли поглед на преследвачите си. По принцип не очакваше някакви действия от тяхна страна, знаеше, че без да губят време, ще поемат след Ангулеме.
И не сбърка.
Наистина, конниците, които се появиха на прохода след по-малко от четвърт час, се спряха до лежащия кон, но почти веднага продължиха преследването по пътя. Несъмнено бяха решили, че двама от бегълците сега препускат на един кон, и ако не губят много време, ще успеят да ги настигнат бързо. Гералт забеляза, че някои от конете на преследвачите също не са в много добро състояние.
Само неколцина от конниците носеха черните наметала на нилфгардската лека кавалерия. Преобладаваха пъстроцветните разбойници на Славея. Гералт не можа да разбере дали в потерята участва и самият Славей или главатарят е останал да лекува съсечената си физиономия.
Когато тропотът на копита утихна, Гералт излезе от укритието си в папратите. Изправи на крака и задържа стенещия и охкащ Кахир.
— Конят е твърде слаб, за да те носи. Ще можеш ли да вървиш сам?
Нилфгардецът издаде звук, който би могъл да мине и за потвърждение, и за отрицание, както и за нещо друго. Но успяваше да мести краката си, а това сега беше най-важното.
Спуснаха се към руслото на реката. Кахир преодоля последните няколко крачки от хлъзгавия склон, като направо се влачеше. Допълзя до водата и започна да пие, обилно намокряйки превръзката на главата. Вещерът не го караше да бърза — самият той дишаше тежко и събираше сили.
Тръгна нагоре по течението, придържайки Кахир и водейки коня за юздата; газеше до колене във вода, спъваше се в облите камъни и повалените дънери. След известно време Кахир вече не можеше да мести непослушните си крака, въобще не можеше да ги помръдне, и вещерът просто го влачеше. Нямаше как да продължат, още повече, че руслото на реката беше преградено от прагове и водопади. Гералт изпъшка и метна ранения на гръб. Воденият за юздата кон също не го улесняваше. Когато най-накрая се измъкнаха от дерето, вещерът просто се строполи на мократа земя и остана да лежи, дишайки тежко, абсолютно изтощен, до стенещия Кахир. Лежа дълго. Коляното отново започна ужасно да го боли.
Най-накрая Кахир започна да показва признаци на живот, а скоро — о, чудо! — стана, като ругаеше и се държеше за главата. Тръгнаха. В началото Кахир се движеше добре. После забави ход. Накрая падна.
Гералт отново го метна на гръб и го понесе, подхлъзвайки се по камъните. Чувстваше разкъсваща болка в коляното си, пред очите му кръжаха черни и огнени пчели.
— Кой би си помислил само преди месец — изпъшка зад гърба му Кахир, — че ще ме мъкнеш на гръб…
— Млъквай, нилфгардецо… Когато дърдориш, ставаш още по-тежък…
Когато най-накрая се добраха до скалите, вече съвсем се беше стъмнило. Вещерът попадна на пещерата, без изобщо да я търси — просто, останал без сили, се строполи в първата срещната дупка.