По земята се търкаляха човешки черепи, тазови и бедрени кости, ребра. Но най-важното беше, че се намираха и сухи клони.
Кахир вдигна температура, започна да го тресе. Понесе мъжествено пришиването на парчето кожа на главата му с помощта на крива игла и насмолен обущарски конец, без да изгуби съзнание. Кризата настъпи по-късно. През нощта Гералт запали огън в пещерата, пренебрегвайки съображенията за безопасност. Всъщност отвън валеше дъжд и подухваше вятър, така че едва ли някой щеше да се мотае наоколо и да дебне за проблясъци от огън. А Кахир трябваше да се сгрее.
Цяла нощ го тресе. Трепереше, стенеше, бълнуваше. Гералт не заспиваше, поддържаше огъня. А коляното адски го болеше.
Кахир беше млад и силен — на сутринта дойде в съзнание. Беше пребледнял и облян в път, от него лъхаше топлина. Зъбите му силно тракаха. Но въпреки това се разбираше, че той говори. А говореше напълно смислено. Оплакваше се от болка в главата — съвсем нормално явление за човек, на когото са му смъкнали с брадва кожата от черепа.
Гералт прекарваше времето си в неспокойна дрямка и събиране на дъждовна вода от скалите в импровизирани чаши от брезова кора. И двамата с Кахир умираха от жажда.
— Гералт?
— Да?
Кахир подбутна клонките в огъня с помощта на намерена наблизо бедрена кост.
— В рудника, където се бихме… Изплаших се, знаеш ли?
— Знам.
— За миг ми се стори, че те е обхванало безумие. Че за теб всичко е изгубило смисъл… Освен убийствата…
— Знам.
— Уплаших се — довърши спокойно Кахир, — че в изстъпленията си ще съсечеш онзи Ширу. А от убития не може да се получи никаква информация.
Гералт се закашля. Младият нилфгардец му харесваше все повече. Беше не само мъжествен, но и интелигентен.
— Постъпи правилно, като отпрати Ангулеме — продължи Кахир, като не спираше лекичко да потраква със зъби. — Тази работа не е за момичета… Дори за такива като нея. Сами ще я довършим. Ще тръгнем след потерята. Но не за да убиваме с берсеркерски бяс. Това, което ти тогава каза за отмъщението… Гералт, дори в отмъщението трябва да има някаква методичност. Ще се доберем до полуелфа… Ще го накараме да ни каже къде се намира Цири…
— Цири е мъртва.
— Не е вярно. Аз не вярвам в нейната смърт… Нито пък ти. Признай си.
— Не искам да вярвам.
Отвън свистеше вятър, шумеше дъжд. В пещерата беше уютно.
— Гералт?
— Да?
— Цири е жива. Пак сънувах… Наистина, нещо се е случило по време на Еквинокцията, нещо фатално… Да, несъмнено аз също го почувствах и видях… Но тя е жива… Със сигурност е жива. Да побързаме… Но не за да отмъщаваме и да убиваме. А за да идем при нея.
— Да. Да, Кахир. Прав си.
— А ти? Не сънуваш ли вече?
— Сънувам — отвърна той с горчивина. — Но след като прекосихме Яруга, много рядко. И като се събудя, не помня сънищата. Нещо в мен се скъса, Кахир. Нещо изгоря. Нещо в мен свърши…
— Няма страшно, Гералт. Аз ще сънувам и за двама ни.
На разсъмване продължиха нататък. Дъждът спря, дори им се стори, че слънцето се опитва да намери някаква пролука сред забуленото в сиво небе.
Придвижваха се бавно, яхнали и двамата коня с нилфгардска бойна сбруя.
Животното шляпаше по чакъла и голите камъни по брега на Сансретур, рекичката, която водеше към Тусент. Гералт знаеше пътя. Някога беше идвал тук. Много отдавна. Много неща се бяха променили оттогава. Но не и долината и рекичката Сансретур, която нататък по течението си все повече и повече се превръщаше в река. Не се бяха променили планините Амел и издигащият се над тях обелиск на Горгона, Дяволската планина.
Някои неща изобщо не се променят.
— Войникът не обсъжда заповедите — каза Кахир, опипвайки превръзката на главата си. — Не анализира, не ги обмисля, не чака някой да му обясни смисъла им. Това е първото нещо, на което се научава войникът в Нилфгард.
Така че не е трудно да се разбере, че нито за миг не се поколебах дали да изпълня дадената ми заповед. Дори не ми мина през ума въпросът защо точно аз трябва да хвана цинтрийската кралица или принцеса. Заповедта си е заповед. Е, бях и озлобен, защото исках да се прославя, встъпвайки в бой с рицарството, с редовната армия… Но при нас работата в разузнаването също се счита за почетна. Вярно, ако става въпрос за някаква по-трудна задача, за някой важен пленник… Но момиче?
Гералт хвърли в огъня гръбначната кост на една пъстърва. Вечерта бяха хванали във вливащия се в Сансретур ручей достатъчно риба, за да се нахранят. Пъстървата си хвърляше хайвера и беше лесно да се хване.
Той слушаше разказа на Кахир и в гърдите му любопитството се бореше с чувството на ужасна досада.