— Общо взето, това беше случайност — продължи Кахир, гледайки в огъня. — Чиста случайност. Имахме шпионин в цинтрийския кралски двор, камериер. Когато превзехме града и се готвехме да обкръжим замъка, този шпионин се измъкна и ни уведоми, че цинтрийците се опитват да изведат принцесата от града. Бяха сформирани няколко групи като моята. По случайност онзи, който водеше Цири, попадна точно на моята група.
Започна преследване по улиците, нажежени от пожарите. Беше същински ад. Нищо друго, само ревът на пламъците и стените от огън. Конете не искаха да препускат, а хората… няма какво да се лъжем, хората нямаха желание да ги пришпорват. Моите подчинени, те бяха четирима, започнаха да се молят, да крещят, че съм се побъркал, че ги водя към гибел… Едва успях да въведа ред…
Продължихме да преследваме бегълците в този огнен ад и ги настигнахме. Внезапно ни нападнаха петима цинтрийци на коне. И се започна една сеч, не успях дори да извикам на моите войници да внимават за девойката. Всъщност тя веднага се озова на земята — онзи, който я държеше пред себе си на седлото, загина пръв. Един от моите я подхвана и я метна на коня си, но не стигна далеч, някой от цинтрийците го промуши в гърба. Видях как острието премина на един цал от главата на Цири, която отново падна в калта. Беше почти вцепенена от страх, видях, как се доближава до убития и се опитва да пропълзи под него… Като котенце до убитата си майка…
Той замълча и звучно преглътна.
— Дори не знаеше, че се приближава до врага. До омразния нилфгардец. Останахме двамата — продължи Кахир след кратка пауза, — аз и тя, сред трупове и огън. Цири пълзеше в калта, а водата и кръвта започнаха силно да пушат. До нас се срути една къща, вече почти нищо не виждах през искрите и дима. Конят ми не искаше да тръгне натам. Виках я, призовавах я, прегракнах, докато се опитвах да надвикам бученето на пожара. Тя ме виждаше и чуваше, но не реагираше. Конят ми не искаше да върви и по никакъв начин не можех да го накарам. Налагаше се да бързам. Не можех да я вдигна с една ръка, другата ми беше заета с поводите, а конят се дърпаше, едва не ме повали. Когато най-накрая я вдигнах, тя започна да крещи. След това изгуби съзнание. Покрих я с наметалото си, което се беше просмукало с кал, конска тор и кървища. И тръгнахме. Право през огъня.
Самият аз не знам как успяхме да се измъкнем оттам. Но изведнъж се появи проход в стената и ние скочихме в реката. За беда точно на същото място, което бяха избрали отстъпващите нордлинги. Аз свалих офицерския си шлем, защото веднага щяха да ме разпознаят по него, нищо че крилете му бяха изгорели. Останалите ми дрехи бяха толкова плътно покрити със сажди, че нямаше да ме издадат. Само ако момичето дойдеше в съзнание и започнеше да крещи, веднага щяха да ме съсекат с мечовете си. Провървя ми.
Изминах заедно с отстъпващите около две стаяния, но се изморих и се скрих в един храсталак край реката, по чието течение се носеха трупове.
Кахир замълча, закашля се и потупа с две ръце увития около главата му парцал. И се изчерви. А може би това бяха просто отблясъци от огъня?
— Цири беше цялата в кал. Трябваше да я съблека… Тя не се съпротивляваше, не викаше. Само трепереше, без да отваря очи. Всеки път, когато я докосвах, за да я измия или избърша, тя се напрягаше и замираше… Знам, че трябваше да й говоря, да я успокоя… но изведнъж забравих всички думи от вашия език… Майчиния ми език, който знам от дете. Не бях в състояние да намеря нужните думи, исках да я успокоя с докосване, с нежност. Но тя замираше и пискаше… Като птиче…
— Това я преследваше в кошмарите й — прошепна Гералт.
— Знам. Мен също.
— Какво стана после?
— Тя заспа. Аз също. От умора. А когато се събудих, нея я нямаше. Никъде. Останалото не помня. Онези, които ме намериха, твърдят, че съм тичал в кръг и съм виел като вълк. Били са принудени да ме вържат. Когато се успокоих, с мен се захванаха хората от разузнаването, подчинените на Ватие де Ридо. Интересуваше ги Цирила. Накъде и кога е избягала. Разгневен, аз изтърсих нещо за императора — че не е по-добър от ястреб, който преследва малко птиче. Заради това прекарах повече от година в цитаделата. После императорът се смили над мен, защото му бях необходим. Нуждаеха се от човек на Танед, който да знае всеобщия език и да познава Цири. Императорът искаше да отида на Танед. И този път да не сбъркам. Да му заведа Цири.
Кахир замълча за момент.
— Емхир ми даде възможност да се реабилитирам. Можех да откажа, но това означаваше абсолютна, окончателна, доживотна немилост. И все пак можех да се откажа. Но не го направих. Защото, разбираш ли, Гералт… Не можех да я забравя.