— Не знам, но се досещам — отговори кисело Гералт. — Защото това далеч не е първият град, където нашият бард е забъркал разни истории. Сега малко е поулегнал, защото се движи в отбрано общество, но на млади години за него не е имало нищо свято. Бих казал, че при появата му в безопасност са били само онези жени, които са се покатервали на самия връх на най-високите дървета. А съпрузите на жените, с които си е имал вземане-даване Лютичето, кой знае защо, са враждебно настроени към него. В Тусент със сигурност има нечий съпруг, у когото може да се пробудят някои спомени при вида на Лютичето… Но това са маловажни неща, да се върнем към конкретните проблеми. Какво стана с преследвачите? Надявам се, че…
— Не мисля, че са преминали подир нас в Тусент — усмихна се Регис. — Границата гъмжи от странстващи рицари, които страшно скучаят и само чакат удобен случай да се сбият с някого. Освен това ние, заедно с група пилигрими, които срещнахме на границата, веднага попаднахме в свещената гора Мирквид. А това място буди страх. Дори пилигримите и болните, които идват от най-далечни краища в Мирквид за изцеляване, се спират в селището близо до края на гората, без да смеят да навлизат навътре. Защото се носят слухове, че който се осмели да наближи свещените дъбове, ще завърши живота си на бавен огън във Върбова жена.
Гералт си пое дъх.
— Нима…
— Разбира се. — Вампирът отново не му позволи да довърши изречението си. — В гората Мирквид живеят друиди. Тези, които по-рано са живеели в Ангрен, в Каед Дху, после са се преместили към езерото Мондуирн и най-накрая — в Мирквид, в Тусент. На нас ни беше предопределено да попаднем при тях. Не помня дали ти казах, че това ни е предопределено?
Гералт въздъхна дълбоко. Седналият зад гърба му Кахир — също.
— Сред тези друиди беше ли твоят познат?
Вампирът отново се усмихна.
— Не познат, а позната — поясни той. — Да, тя е там. И даже се е издигнала. Ръководи целия Кръг.
— Йерофантка?
— Фламиника. Това е наименованието на висшата друидска титла, ако я носи жена. Йерофантите са само мъже.
— Вярно, бях забравил. Както разбирам, Милва и останалите…
— Сега се намират под опеката на фламиниката и Кръга. — Вампирът по навик отговори на въпроса, без да дочака да бъде зададен докрай, после незабавно пристъпи към отговорите на въпросите, които още не бяха зададени. — А аз побързах да ви посрещна. Тъй като се случи нещо загадъчно. Фламиниката, пред която започнах да излагам вашия проблем, не ми позволи да довърша. Каза, че знае всичко. Че от известно време вече очаква пристигането ни…
— Моля?
— Аз също не можах да скрия учудването си. — Вампирът спря мулето, надигна се на стремената, огледа се.
— Търсиш ли някого или нещо? — попита Кахир.
— Вече не търся, намерих го. Да се спуснем.
— Иска ми се колкото се може по-скоро…
— Да слезем. Ще ви обясня всичко.
Трябваше да си говорят гръмко, за да се чуят в шума на спускащия се по отвесната скала от голяма височина водопад. Долу, там, където водопадът беше издълбал солидно езерце, в скалата зееше отвор на пещера.
— Да, точно там — потвърди Регис догадката на вещера. — Тръгнах да ви посрещна, защото ме посъветваха да те доведа тук. Ще ти се наложи да влезеш в пещерата. Работата е там, че друидите знаеха за теб, за Цири, за нашата мисия. И са узнали това от една личност, която живее там. Тази личност, ако се вярва на друидката, жадува да поговори с теб.
— Ако се вярва на друидката… — повтори неодобрително Гералт. — Бил съм вече по тези места. Знам кой живее в дълбоките пещери под Планината на дявола. Там има най-различни обитатели. Но с огромното мнозинство от тях не може да се разговаря, освен с помощта на меча. Какво още каза тази твоя друидка? В какво друго трябва да повярвам?
— Тя съвсем ясно ми даде да разбера — вампирът впери в Гералт черните си очи, — че не обича лица, които унищожават и убиват живата природа, особено пък вещерите. Аз поясних, че понастоящем ти си вещер само формално. Че в момента абсолютно не вредиш на живата природа, стига тя да не се опитва да навреди на теб. Фламиниката — трябва да знаеш, че тя е изключително проницателна жена — веднага отбеляза, че си се отказал от вещерството не заради промяна в мирогледа, а защото си бил принуден от обстоятелствата. „Знам със сигурност — каза тя, — че близка на вещера личност е изпаднала в беда. Вещерът е бил принуден да изостави вещерския занаят и да й се притече на помощ…“
Гералт се въздържа от коментар, но погледът му беше толкова красноречив, че вампирът побърза да направи разяснения:
— Тя каза, цитирам: „Отказвайки се от вещерството, вещерът доказва, че е способен на смирение и саможертва. Нека влезе в мрачната утроба на земята. Невъоръжен. Да остави навън всяко оръжие, всяко остро желязо. Всякакви остри мисли. Всякаква агресия, гняв, злоба, арогантност. Да влезе смирен. И тогава там, в утробата на земята, смиреният невещер ще намери отговорите на измъчващите го въпроси. На много въпроси. Но ако вещерът си остане вещер, няма да намери нищо.“