— Глупав вещер! Глупав вещер!
Въздържа се от коментар. Прехапа устни и внимателно премина покрай ехинопса. Бодлите на чудовището се разклатиха като пипала на анемона. Но това продължи само миг, после ехинопсът замря и отново заприлича на голяма купчина блатна трева.
Два гигантски барбегаза му пресякоха пътя, мърморейки нещо. Отгоре, под свода, долетя плясък на ципести криле и съскащ кикот, безпогрешно сигнализиращ за присъствието на листоноси и веспертили.
— Той е дошъл тук, убиецът, унищожителят! — разлая се в мрака същият глас, който се беше обадил и по-рано. — Влязъл е тук! Осмелил се е! Но унищожителят е без меч! Как смята да ни убие? С поглед? Ха-ха-ха.
— А може би — разнесе се в мрака друг глас, с още по-неестествена артикулация — ние ще убием него? Ха така?
Мърморенето на барбегазите се сля в гръмък хор. Един с големината на зряла тиква се претърколи много близо и щракна със зъби почти до петата на Гералт. Вещерът сдържа напиращата ругатня. Продължи нататък. От сталактитите капеше вода, ехото отразяваше звънтенето й.
Нещо се вкопчи в крака му. Той се сдържа да не го отхвърли веднага.
Създанието беше малко, не по-едро от куче-пекинез. А и донякъде приличаше на пекинез. По муцуната. Останалото наподобяваше маймунка. Гералт нямаше никаква представа какво е това. Не беше виждал нищо подобно през живота си.
— Ве-щер! — изрече пискливо, но напълно разбираемо пекинезът, вкопчил се здраво в ботуша на Гералт. — Ве-щер. Кучи-син!
— Пусни се — процеди вещерът през стиснатите си зъби. — Пусни се от ботуша ми, или ще получиш ритник в задника.
Барбегазите заломотиха по-гръмко, рязко и заплашително. В мрака нещо заръмжа. Гералт не знаеше какво е то — звукът наподобяваше кравешко мучене, но можеше да се обзаложи, че това не е крава.
— Ве-щер, кучи-син.
— Пусни ми ботуша — повтори Гералт, сдържайки се с усилие. — Дойдох тук невъоръжен, с мир. Пречиш ми…
Той млъкна, задъхвайки се от вълна отвратителна воня, от която очите му сълзяха, а косите му се къдреха.
Вкопчилото се в крака му пекинезоподобно създание беше опулило очи и се изхождаше направо върху ботуша му. Отвратителната воня беше съпроводена от още по-отвратителни звуци.
Гералт изруга адекватно на ситуацията и изтърси от крака си нахалното създание. Много по-деликатно, отколкото би трябвало. Но все пак се случи онова, което беше очаквал.
— Той изрита малкия! — заръмжа нещо в тъмнината, надвиквайки ураганния рев и вой на барбегазите. — Той изрита малкия! Нарани малкия!
Най-близките барбегази се изтърколиха досами краката му. Той почувства как грапавите им и твърди като камъни лапи го обхващат и не му дават да се помръдне. Изтри изцапания си ботуш в козината на най-големия и най-агресивния. Дръпнаха го за дрехата и той седна.
Нещо голямо се спусна по близкия сталактон и скочи на земята. Още в първия миг Гералт разбра какво е това. Чукач. Нисък и набит, топчест, космат, кривокрак, широк около сажен в раменете и с още по-широка червеникава брада.
Приближаването на чукача беше съпроводено с разтърсване на почвата, сякаш се движеше не чукач, а першерон. Вроговените широки стъпала на чудовището бяха дълги по една и половина човешки стъпки.
Чукачът се наведе над него и го лъхна на водка. „Пакостниците си варят тук домашна водка“ — помисли си машинално Гералт.
— Ти удари малкия, вещерю — изрече вонящият на водка чукач. — Без основание нападна и нарани малко, нежно, невинно същество. Знаехме, че не бива да ти се доверяваме. Ти си агресивен. Ти имаш инстинкт на убиец. Колко от нашите си убил, мерзавецо?
Гералт не счете за нужно да отговаря.
— Ооо! — Чукачът засмърдя още по-силно на преварен алкохол. — От детството си мечтая за това! От детството! Най-накрая мечтата ми се сбъдна! Погледни наляво.
Вещерът погледна като последния глупак. И веднага получи дясно кроше в зъбите, толкова силно, че изскочиха искри.
— Ооо! — Насред плетеницата от вонящата брада на чукача се показаха огромни криви зъби. — От дете си мечтая за това. Погледни надясно.
— Достатъчно! — разнесе се някъде откъм вътрешността на пещерата гръмка и звучна заповед. — Стига игрички и шеги. Пуснете го.
Гералт изплю кръв от цепнатата си устна. Изми ботуша си в струя спускаща се по скалата вода. Скунксът с муцуна на пекинез го гледаше насмешливо, но от безопасно разстояние. Чукачът също го зяпаше, масажирайки юмрука си.
— Иди, вещерю — промърмори той. — Иди при него, щом те вика. Аз ще почакам. Защото после ще се върнеш по този път.
Пещерата, в която той влезе — о, чудо! — беше изпълнена със светлина. През пролука сред стърчащите сталактити проникваха пресичащи се стълбове светлина, изтръгващи от камъка и скалните образувания феерия от отблясъци и цветове. Във въздуха висеше и пламтящо магическо кълбо, чиято светлина подсилваше кварцовите отблясъци в стените. Въпреки цялата тази илюминация, противоположната стена на пещерата тънеше в полумрак, а някъде в края на колонадата от сталактони се беше стаила непрогледна тъмнина.