— Всеки може да предсказва бъдещето — рече Авалак’х, избърсвайки ръцете си с парцал. — И всеки го прави, защото това е много лесно. Няма нищо сложно в предсказването. Трудното е да предсказващ правилно.
— Изящен извод, достоен за епиграма. Ти, естествено, умееш да предсказваш точно?
— Даже много често. Аз, драги Гералт, умея много неща и знам много неща. Впрочем, за това подсказва, както бихте се изразили вие, хората, научната ми титла. В пълната й форма: Aen Saeyherne.
— Просветен.
— Точно така.
— И, надявам се, ще споделиш знанията си?
Авалак’х помълча известно време.
— Да ги споделя? — провлачи той най-накрая. — С теб? Знанието, драги мой, е привилегия, а привилегиите се споделят само с равни на теб. И защо аз, елф, Просветен, част от елита, да споделям нещо с потомък на същество, което се е появило във Вселената едва преди пет милиона години и е еволюирало от маймуната, плъха, чакала или някое друго млекопитаещо? Същество, на което са му били необходими около милион години, за да осъзнае, че с помощта на две космати лапи може да извършва някакви действия, използвайки оглозгана кост? След което съществото си е напъхало тази кост в задника и запищяло от радост?
Елфът млъкна, извърна се и се вторачи в картината си.
— На какво основание — повтори той — се осмели да си помислиш, че ще споделя с теб каквото и да било знание, човеко? Кажи ми.
Гералт изчисти от ботуша си остатъците от изпражненията.
— Може би защото това е неизбежно? — отговори той сухо.
Елфът се обърна рязко.
— Кое е неизбежно? — попита той през стиснатите си зъби.
— Може би това — на Гералт не му се искаше да повишава глас, — че ще измине още някоя и друга година, и хората ще си вземат всички знания, независимо дали някой желае да ги сподели с тях, или не? Включително и знанието за това, което ти, елф и Просветен, ловко криеш зад скалните фрески, мислейки, че хората няма да пожелаят да разбият с кирки стената, украсена с фалшиво доказателство за човешкото съществуване? Е, драги огъне на тщеславието?
Елфът изсумтя. С напълно весело изражение.
— О, да — каза той. — Да се смята, че ще оставите нещо неразбито, е тщеславие, доведено до глупост. Ще разбиете всичко. Само че какво от това? Какво от това, човеко?
— Не знам. Ти ми кажи. А ако не смяташ за нужно, тогава ще си тръгна. За предпочитане през друг изход, защото при този, от който влязох, ме чакат игривите ти приятелчета, жадуващи да ми строшат ребрата.
— Моля? — Елфът рязко изпъна ръката си, и каменната стена се разтвори със стържене и трясък, грубо разделяйки виолетовия бизон на две. — Излез оттук. Пристъпи към светлината. В пряк или преносен смисъл, това по правило е верният път.
— Малко ми е жал — промърмори Гералт. — За фреската.
— Сигурно се шегуваш — каза след кратко мълчание елфът, изумително меко и дружелюбно. — На фреската нищо няма да й стане, със същото заклинание ще затворя скалата, няма да остане дори следа от процепа. Тръгвай. Ще дойда след теб да те изпратя. Реших, че все пак имам нещо за казване. И за показване.
Наоколо беше мрак, но вещерът веднага разбра, че пещерата е огромна. Това стана ясно по температурата и по движението на въздуха. Чакълът, по който вървяха, беше влажен.
Авалак’х измагьоса светлина — по елфическа мода само с жест, без да произнася заклинание на глас. Светещото кълбо излетя към свода, образуванията от планински кристал в стените на пещерата се разгоряха с множество отблясъци, затанцуваха сенки. Вещерът неволно въздъхна.
Не за първи път виждаше елфически барелефи и статуи, но всеки път усещането беше еднакво: застиналите насред движенията си елфи и елфки, изработени не с длетото на скулптор, а възникнали чрез могъща магия, способна да превърне белия мрамор от Амел в илюзия за жива тъкан.
Най-близката статуя изобразяваше елфка, седнала с подвити крака върху базалтов постамент. Елфката беше обърнала глава така, сякаш я е разтревожило шумоленето от приближаващите се крачки. Върху нея нямаше нищо. Белият, полиран до млечен блясък мрамор караше зрителя направо да почувства излъчваната от тялото топлина.
Авалак’х се спря и се облегна на една от колоните, отбелязващи пътя край редицата от скулптури.
— За втори път ме разкриваш, Гералт — изрече тихо той. — Беше прав — изображението на лова на бизон върху скалата е камуфлаж. С цел да предпази стената от разбиване. Да защити всичко това от разграбване и разрушаване. Всяка раса, включително и елфическата, има право на свои корени. Това, което виждаш, са нашите корени. Моля те, движи се по-внимателно. Мястото всъщност е гробище.
Танцуващите по планинските кристали отблясъци изтръгваха от мрака поредните подробности — зад редицата от статуи започнаха да се забелязват колонади, стълбища, амфитеатрални галерии, аркади и перистили. Всичко изработено от бял мрамор.