— Искам това да се съхрани — заговори Авалак’х, като се спря и посочи всичко наоколо с широк жест. — Дори когато ние си отидем, когато целият континент заедно с целия този свят се покрие със слой от лед и сняг, дебел цяла миля. Tir na Bea Arainne ще се запази. Ние ще си отидем оттук, но някога ще се върнем. Ние, елфите. Така предсказва Aen Ithlinnespeath, пророчеството на Ithlinne Aegli aep Aevenien.
— И вие наистина вярвате в предсказанието? Колко дълбок е вашият фанатизъм?
— Всичко е било предсказано. — Елфът не гледаше в него, а в мраморните колони, покрити с тънки като паяжина барелефи. — Вашето пристигане на континента, войните, потоците елфическа и човешка кръв. Възходът на вашата раса, упадъкът на нашата. Битката между владетелите на Севера и Юга. „И ще се надигне кралят на Юга против кралете на Севера и ще залее земите им като море, и те ще бъдат разбити, а народите им — унищожени… И така ще започне гибелта на света.“ Помниш ли текста на Итлина, вещерю? „Който е далеч, ще умре от болест, който е близо, ще падне от меч, който остане, ще умре от глад, който оцелее, ще го погуби студът… И ще настъпи Tedd Deireadh, времето на края, времето на меча и брадвата, време на презрение, времето на белия студ и вълчата виелица…“
— Поезия.
— Искаш нещо не толкова поетично? Ще се промени ъгълът на падането на слънчевите лъчи, значително ще се премести границата на вечните ледове. Планините ще бъдат разбити и изтласкани далеч на юг от настъпващите от север ледници. Всичко ще се покрие с бял сняг с дебелина повече от миля. И ще стане много, много студено.
— Ще си носим топли дрехи — обяви равнодушно Гералт. — Кожуси. И кожени шапки.
— Взе ми го от устата — съгласи се спокойно елфът. — И в тези топли кожуси и шапки вие ще преживеете катастрофата, за да се върнете един ден тук и да копаете ями и да вилнеете в тези пещери, да унищожавате и да грабите. Пророчеството на Итлина не казва нищо за това, но аз го знам. Хората, както и хлебарките, е невъзможно да бъдат унищожени, винаги ще остане поне една двойка. Що се отнася до елфите, тук Итлина е по-категорична: ще оцелеят само онези, които тръгнат след Лястовицата. Лястовицата, символът на пролетта, избавителката, тази, която ще отвори Забранените порти, ще посочи пътя към спасението. И ще възвести възраждането на света. Лястовицата, Детето на Старата кръв.
— Цири ли е това? — не издържа Гералт. — Или детето на Цири? Как? И защо?
Авалак’х като че ли не го чу.
— Лястовицата принадлежи на Старата кръв — повтори той. — Нейната кръв. Иди и виж.
Посочената от Авалак’х статуя се открояваше дори сред останалите, реалистични, уловени по време на движението си фигури. Бялата мраморна елфка, полулегнала върху постамента, изглеждаше така, сякаш току-що се е събудила и всеки момент ще стане. Лицето й беше обърнато към празното място до нея, а вдигнатата й ръка сякаш докосваше нещо невидимо там.
Лицето на елфката изразяваше покой и щастие.
Измина много време, преди Авалак’х да наруши тишината:
— Това е Лара Дорен аеп Шиадал. Разбира се, това не е гроб, а само надгробен паметник. Учудва ли те позата на статуята? Е, повечето не подкрепили предложението да бъдат изваяни от мрамор и двамата легендарни любовници — Лара и Крегенан от Лод. Крегенан е бил човек и са решили, че би било светотатство да хабят амелски мрамор за неговата статуя. Би било кощунство да слагат статуя на човек тук, в Tir na Bea Arainne. От друга страна, не по-малко престъпно би било умишлено и преднамерено да се разрушава споменът за техните чувства. Затова са избрали златната среда. Формално… Крегенан го няма тук. И все пак присъства. В погледа и позата на Лара. Любовниците са заедно. Нищо не е могло да ги радели. Нито смъртта, нито забравата… Нито омразата.
На вещера му се стори, че безизразният глас на елфа за миг се промени. Но това едва ли беше възможно.
Авалак’х се приближи към статуята и с предпазливо, меко движение погали мраморната ръка. После се извърна, а върху триъгълното му лице отново беше застинала обичайната му, леко подигравателна усмивка.
— Знаеш ли, вещерю, кой е най-големият недостатък на дълголетието?
— Не.
— Сексът.
— Какво?
— Правилно ме чу. Сексът. Не минават и сто години, и той става скучен. В него вече няма нищо, което би могло да те увлече или възбуди, да носи в себе си предизвикателната прелест на новото. Всичко вече го е имало… По един или друг начин, но го е имало. И изведнъж се случва Сливането на сферите и тук се появявате вие, хората. Тук проникват шепа хора, дошли от друг свят, от вашия предишен свят, който сте успели да унищожите тотално със своите собствени, все още окосмени ръце, едва пет милиона години след възникването ви като вид. Вие сте една шепа, средната ви продължителност на живота е смешно ниска, поради което оцеляването ви зависи от темповете на раждаемост, затова похотта никога не ви напуска, сексът ви управлява тотално, това влечение е по-силно даже от инстинкта за самосъхранение. Нямате нищо против да умрете, ако преди това се сношите — в това се заключава накратко цялата ви философия.