— Отново сме имали късмет — прошепна той. — Човек би си помислил, че общото ни тегло е трябвало да изтръгне камъка. Тръгвай след мен, истинските рискове започват сега. Намираме се в леговището на змея, но не знаем къде лежи скрит.
Като дебнещи тигри те се прокраднаха по тъмния бляскав под и спряха пред искрящата врата. С ловката си и предпазлива ръка Таурус опита да я отвори. Тя се предаде без никакво съпротивление и спътниците надзърнаха, готови за всичко. Над рамото на немедиеца Конан видя блестяща стая, стените, тавана и пода на която бяха посипани с големи, бели камъни, които ярко я осветяваха и изглеждаха като единственото й осветление. Изглеждаше, че в нея няма никакъв живот.
— Преди да си отрежем всички пътища за отстъпление, — изсъска Таурус — иди до перваза и огледай във всички посоки; ако видиш войници в градината или нещо подозрително, върни се и ми кажи. Ще те чакам вътре в тази стая.
Конан не видя особен смисъл в това и леко подозрение към спътника му се зароди в него, но направи както Таурус бе поискал. Когато се обърна, немедиецът се вмъкна през вратата и я затвори зад гърба си. Конан предпазливо отиде до ръба на площадката — на мястото, където се бяха изкачили и не забеляза никакво съмнително помръдване в смътно различаващото се море от листа долу. Той се обърна към вратата… и изведнъж от стаята се чу приглушен вик.
Цимериецът скочи напред като ужилен и в този момент блестящата врата се разтвори и на прага, в студената светлина зад него, застана Таурус. Той се олюляваше и устните му бяха полуотворени, но от гърлото му се откъсна само някакъв дрезгав звук. Хващайки се за рамката на вратата, той изскочи на покрива и падна по лице, държейки се за гърлото. Вратата зад него се затвори.
Приклекнал като пантера, Конан не можа да види нищо в стаята зад падналия немедиец в краткия момент, когато вратата бе останала отворена. Може би бе игра на светлината, но сякаш някаква сянка се бе стрелнала по блестящия под. Нищо не бе последвало Таурус извън стаята и Конан се надвеси над него.
Немедиецът гледаше нагоре и широко разтворени, изцъклени очи, в които имаше някакво скрито удивление. Ръцете му се бяха вкопчили в гърлото, устните му бяха мокри и подпухнали и изведнъж той се втвърди, а изуменият цимериец осъзна, че той е мъртъв. И той чувствуваше, че Таурус бе умрял, без да осъзнава от каква смърт. Конан впи поглед в загадъчната златна врата. В тази празна стая, между искрящите й от скъпоценни камъни стени, смъртта бе споходила принца на крадците със същата бързина и загадъчност, с която той се бе справил с лъвовете в градината долу.
Внимателно варваринът опипа с ръце полуголото тяло на мъжа, търсейки някаква рана. Но единствените следи от насилие бяха между раменете му, високо в основата на мощния му врат — три малки ранички, които изглеждаха като че ли три пирона са били забити дълбоко в плътта и са били издърпани. Ръбовете на раничките бяха черни и се усещаше лека миризма на разлагане.
„Отровни стрели?“ — помисли Конан, но в този случай те трябваше все още да бъдат забити. Предпазливо той се прокрадна към златната врата, бутна я с ръка и надзърна вътре. Стаята бе празна, обляна в студеното, пулсиращо сияние на безчислените камъни. В самия й център той видя някаква странна фигура — черен осмоъгълник, в чийто център блестяха с червен огън четири скъпоценни камъка — за разлика от бялата светлина, излъчвана от останалите. В другия край на стаята имаше друга врата, като тази, на прага на която той се намираше в момента с тази разлика, че по нея отсъствуваше мотива от люспи. От онази врата ли бе дошла смъртта? И след като бе поразила жертвата си, пак през нея ли се бе оттеглила?
Затваряйки вратата зад себе си, цимериецът пристъпи навътре в стаята. Босите му крака не издаваха никакъв звук по кристалния под. В стаята нямаше нито столове, нито маси, само три или четири копринени дивана, извезани със злато в мотив, напомнящ странни змии, а също имаше и няколко обковани в сребро махагонови сандъка. Някои от тях бяха заключени с тежки златни ключалки, а други бяха отворени, с отметнати назад капаци с резби по тях, разкривайки купища скъпоценни камъни в един безгрижен безпорядък на велоколепие пред изумените очи на цимериеца. Конан тихо изруга; той беше гледал повече богатство, отколкото бе считал, че може да има на света и главата му започна да се замайва при мисълта каква трябва да е стойността на камъка, който търсеше.
В този момент той се намираше в центъра на стаята, придвижвайки се леко приведен напред, с леко приведена глава, насочен напред меч и изведнъж смъртта нанесе удар без звук. Летящата сянка, която се стрелна по пода бе единственото предупреждение и инстинктивното му хвърляне встрани бе онова, което му спаси живота. За миг пред очите му се мярна нещо черно, космато и ужасно, което се стрелна покрай него със щракване на зъби, около които се виждаше пяна и нещо се изсипа върху голото му рамо, нещо което изгаряше като капки течен огън от ада. Отскачайки назад, с вдигнат меч, той видя как ужасното нещо се удря в пода, завърта се и се втурва към него с ужасяваща бързина — гигантски черен паяк, такъв, какъвто хората можеха да видят само в кошмарен сън.