Тази седмица домашният й ден се падна във вторник, двайсет и четвърти октомври, ден, единодушно обявен от всички възможни синоптици за прекрасно чудо на фантастично топлата есен. Тюркоазното небе, пламтящите листа на дърветата и вдигнатите нагоре глави, които преобладаваха в Сентръл Парк, недвусмислено подкрепяха твърденията им.
Да седи в такава утрин с огненожълтия парк и блесналото езеро зад рамото си и да редактира книга (макар и хубава — четенето й доставяше удоволствие), си беше все пак… работа. Особено за момиче от дълбоката провинция…
Извърна се и вдигна очилата в косата си. Загледа ято диви гъски, което се спускаше към водата. Наведе се да види как се смесват с други, които тъкмо излитаха. От крилата им пръскаха сребристи капки.
Смъкна очилата на носа, обърна се и зачете.
Нанесе някои корекции.
Пое дъх, когато страниците потрепнаха от въздуха, нахлуващ през леко отворения прозорец…
Издържа до края на главата.
Измъкна маратонките, джинсите, тъмночервеното поло и пуловера от ирландска вълна. Фелис я наблюдаваше, свита на кълбо в центъра на леглото.
Беше почти заобиколила ограденото с вериги езеро. Крачеше енергично по пясъчната алея, вдигнала лице към тюркоазното небе и пламтящите в кристалния въздух дървета, към безгрижните хора, пъргавите катерички (трябваше да вземе малко фъстъци) и реещите се птици. Не беше се чувствала толкова добре през последните две (а защо не и осем) години. Зави наляво и забеляза Сам Йейл насред тълпата, която се движеше долу по тревата, без да обръща внимание на стрелките, указващи посоката. И той изглеждаше в прекрасно настроение. Размахваше ръце, косата му се вееше на всички страни и се усмихваше нежно на водата от дясната си страна. Когато се приближи към нея и започна да се изкачва по наклона, тя извика:
— Сам!
Спря и вдигна очи, потънали в тъмни кръгове, приличен на гигантска панда. Край него претича бегач. Тя застана на края на алеята и избута очилата на челото си.
— Аз съм, Кей Норис.
— Здравей — усмихна се той. Спря и я загледа, докато трима мъже с шорти, трениращи спортно ходене, минаха покрай него, размахали лакти. Изкачи се на алеята. Носеше черни еспадрили, джинси и сиво яке за голф с вдигнат до яката на червената памучна риза цип. — Какъв ден, а? — Потри ръце.
— Фантастичен, нали?
— И още как.
— Хайде да не спираме. Ела да се поразходим по посока на стрелките, нищо няма да ти стане.
— Какви стрелки — запита той и тръгна след нея по алеята.
— Ето ги, в основата на оградата. — Сложи си очилата.
— Хей, не може ли по-бавно? — Обади се отляво зад нея. — Тръгнал съм за удоволствие.
Забави ход. Когато я настигна, тя му се усмихна и поеха заедно. Изпъстреното му с белези лице не изглеждаше зле за неговите шейсет и шест години, които носеше. На миниатюрната снимчица в „Златния век на телевизията“ приличаше на сантиментален вундеркинд с вълниста черна коса и вече потънали в сенки очи.
— Да не би издателският бизнес да е във ваканция — прозвуча дрезгавият му глас, в който се таеше усмивка.
— Понякога работя вкъщи.
— На това работа ли му викаш?
— Избрах лош ден. Тоест хубав ден. Откъде знаеш, че съм в книгоиздателския бизнес?
Той спря да направи път на количка, в която спеше бебе с биберон в уста, бутана от девойче с кожено яке. В лентата през челото му бе затъкнат транзистор.
Настигна я.
— Минах покрай камиона с багажа ти и видях куп кашони с емблемата на „Дайадъм“.
— Дааа.
— И голямо бюро с капак. Много ли е старо?
— На осемдесет, осемдесет и пет години.
— С какво точно се занимаваш?
— Редактор съм. Ето още една стрелка.
— Боже мой, сигурно са от времето на Маккинли. Едва се виждат. Не можеш да очакваш някой да ги спазва.
— Защо не? — Покрай тях префучаха няколко бегачи. — Те съществуват. Кой е казал, че не трябва да се спазват?
— Така са решили. — Отдръпна се зад нея да направи път на две монахини. Отдясно се чу конски тропот и под пламтящата арка на дърветата се появи кафява кобила. На седлото яздеше мъж с карирано сако, черни ботуши и брич. Сам тръгна от лявата й страна.