Стигнаха до еспланадата на Деветдесета улица и слязоха по широките, покрити с чакъл стъпала. На пътеката се суетеше телевизионен екип и насочваше миникамера към минувачите, зазяпани в пламъка на листата.
— Сега я наредих! Ще се видим в новините в шест часа. Има да ми се смеят утре в издателството.
— Толкова ли съм смотан?
— Знаеш какво искам да кажа.
— Не се тревожи. Ще измислиш нещо.
Минаха покрай миникамерата. Той вдигна среден пръст.
Излязоха от парка и прекосиха Пето Авеню. Тръгнаха по Деветдесета улица покрай желязната ограда на музея „Купър-Хюит“.
— Тук е прекарал старините си Андрю Карнеги — отбеляза той.
— Не знаех. — Загледа резиденцията, построена от тухли и камък.
— Затова сме на Карнеги Хил. Когато е купувал земята, тук е имало ниви. Компанията му за стомана се е превърнала в „Ю Ес Стийл“. Участвал съм в толкова програми, спонсорирани от нея, че я чувствам като роден дом. Това е къщата на Робърт Чеймбърс.
— Името ми е познато…
— Свещеникът, който удуши момичето в парка.
— Ужас!
— Тук сме се събрали какви ли не хора.
На ъгъла завиха и тръгнаха по Медисън.
— Телевизията трябва да е била много различна по онова време.
— И още как. Всичко вървеше на живо, нямаше записи, нямаше дубли. Всяка вечер беше премиера — сбъркани реплики, пропуснати пасажи, но се получаваше нещо истинско и завладяващо, актьорите даваха всичко от себе си. Декорите бяха в различни оттенъци на сивото — цветовете нямаха значение.
— Защо не напишеш мемоарите си? Можеш и да ги записваш на магнетофон. Ще бъде интересно.
— Моите „мемоари“? — Усмихна се.
— Да. Помисли по въпроса. Познаваш ли Хюбърт Шиър? Живее при нас, в девет А. — Той поклати глава. — Доста добър писател е. Пише книга за телевизията и сигурно ще му е интересно да я обсъди с теб. Трябва да ви запозная. Но смятам, че ще е хубаво да направиш нещо сам. Ще бъде продаваемо. Ако искаш да подходиш в сериозен тон — добре. Ако предпочиташ да я направиш лека и духовита, което положително ще ти се удаде — още по-добре. Както решиш.
— Ще помисля. — Посочи „Джаксън Хоул“, край който минаваха. — Искаш ли едно кафе?
— Мога ли да си запазя правото за друг път? Трябва да прескоча до банката, а после да заседна над книгата.
Продължиха по Деветдесет и първа улица. Тя свали очилата.
— Радвам се, че се видяхме. — Протегна му ръка.
— И аз. — Стисна ръката й с усмивка.
— Помисли добре. Предложението ми не е гола вежливост.
— Добре, обещавам. — Обърна се и отмина.
Върна се.
— Забравих да ти кажа, че се пошегувах за диалекта ти. Онзи ден в стаичката за пощата видях адреса на подателя върху един колет за теб. Семейство Норис от Уичита.
— Добре, че ми каза — засмя се тя.
— Не искам да смяташ, че си губила времето си. Нямаш и следа от диалект. — Засмя се, обърна се и отмина.
Обърна се и тя, сложи очилата и изчака да се смени светофара. Претича на пръсти през улицата, усмихната към тюркоазното небе.
В сряда представи три книги на заседанието, посветено на предварителните проучвания на пазара. Експертите по маркетинг харесаха две, а към третата проявиха по-слаба неприязън, отколкото изпитваха тя и останалите редактори. Отби се за един час в „Сакс“, купи си копринена рокля с цвят на кехлибар и малко бельо.
Прекара вечерта в безкрайни разговори по телефона — най-напред с Боб, сетне с Мег Хънтър, която се обади от летището на път за Лондон — увлякоха се в спомени за Сиракуза и бъбриха повече от час. Докато Клер Блум дочиташе „Към осветената къща“, изчисти космите от краката си, а Фелис, изтегната на изтривалката пред банята, се ближеше и почесваше.
В четвъртък почти цял ден работи с авторката от Нюарк, чиято първа книга — духовита научна фантастика, беше поне с двеста страници по-дълга от необходимото. Посети приема на „Уорнър“ по случай премиерата на „Екатерина Велика“, организиран в чайната на последния етаж — имаше изобилие от шампанско с блини и хайвер.
Като отвори вратата на таксито, с което се прибираше, я заслепи светкавица на фотоапарат и екзалтирана жена с микрофон в ръка запита припряно: „Тук ли живеете?“ Прозвуча мъжки глас: „Познавахте ли Хюбърт Шиър?“ Отново жената: „Знаете ли, че наричат сградата «Връх на ужаса»?“ Уолт ги разбута и й проби път към входа. „Ритна ме! Видяхте ли как ме ритна? Ей ти! Портиерът! Ще има да патиш, говедо!“