Издиша, като барабанеше с юмруци по голите си гърди.
Алекс не можеше да не се обади.
— Разтревожих се, като разбрах. Познаваше ли го?
— Не.
— Ама и списъка си го бива — самоубийство, свръхдоза кокаин…
— Алекс, работя.
— Извинявай. Просто исках да чуя как си.
— Добре съм. С венци от чесън по прозорците и разпятие под ръка.
— Какво?
— Нищо.
Звънна и Рокси.
— Боже, колко жалко. — Опита се да я ободри. — Май се е занимавал не с каквото е трябвало.
На вратата позвъня Вайда Трависейно — наконтена до съвършенство и силно парфюмирана. Държеше с лакираните бледорозови нокти на палеца и показалеца си деколтето на силно прилепнала по тялото й бродирана рокля от кремав сатен. Успяла беше да закопчае едно-две копчета на гърба, но лакът й бе започнал да се лющи.
Кей я заведе в кухнята до бялата флуоресцентна лампа, наведе се и започна да закопчава ситните бисерни копчета. Вайда стоеше неподвижна и опипваше лака на ноктите си. Фелис, след като подуши копринените й чорапи й получи потупване по гърба, се зае с рибата си.
— Красива бродерия. От Индия ли е?
— От Китай. Имаш ли от този лак?
— Не, съжалявам. — Закопча още едно копче — Къде отиваш?
— На някаква вечеря в „Плаза“ с много тостове… И губернаторът ще бъде. Ужасно, нали? Имам предвид Шиър! Говорих с него преди няколко месеца в асансьора! Мъкнеше саксия с някакво огромно растение. Беше го купил от уличен базар на Трето Авеню. — Въздъхна. — Само като си представя как е лежал толкова време сварен. Така се изрази оня по телевизията, сварен. — Русият шлем се обърна. — Надявам се, че не ти е бил близък или нещо такова…
Тя се усмихна, докато пъхаше следващото копче в сатенената примчица.
— Не.
— Бедничкият…
Фелис излезе в антрето, седна и започна да се мие.
— Познавах и Наоми Сингър — рече Вайда и си пипна нокътя. — Кей закопча още едно конче. — Посещавахме един и същи курс по самозащита срещу изнасилване. Няколко пъти се връщахме заедно. Била ли си там? На Лексингтън.
— Ходила съм само на концерти.
— Организират и най-различни курсове. Онзи беше еврейски, но всеки можеше да се запише.
— Трябва да е била много нещастна…
— Ами, нямаше такъв вид, но предполагам, че обикновено е така. Просто кипеше от енергия. Беше твоя тип — с черна коса и обло лице, но не толкова хубава и по-ниска. От „Боостън“. Ти откъде си?
— От Уичита.
— Аз пък съм отвсякъде. Баща ми е генерал-майор във Военновъздушните сили.
— В „Таймс“ не пишеше нищо за съдържанието на прощалното й писмо…
— В „Поуст“ публикуваха част от него. Била в депресия. От всичко — околната среда, расизма, ядрените оръжия… Освен това имала приятел в Бостън, с когото се разделила. Та и той бил замесен. — Въздъхна. — Дмитри беше уплашен до смърт.
— Защо?
— За една бройка да падне върху него. Тъкмо лъскал онези неща… пилоните, които поддържат козирката пред входа. Тогава още беше портиер, домоуправител беше Рафаел. Паднала е точно до него, целият е бил в кръв. Управата го изпрати на свои разноски за цяла седмица в Дисниленд, заедно с жена му и децата.
— Браво на управата.
— А, тук никак не са стиснати. Иначе при толкова трупове всички ще избягат. Кой би продължил договора си? — Поклати глава и въздъхна. — „Връх на ужаса“… Божичко, чувствам се като във филм на Джейми Лий Къртис.
Кей закопча най-горното копче и се засмя.
— Готово, Джейми Лий. — Отстъпи крачка назад. — Тръгвай и носи много здраве на губернатора. Изглеждаш фантастично.
В стаичката за пощата я чакаше луксозно опакован пакет, адресиран с калиграфски почерк от място, наречено „Викториана“ на Източна Осемдесет и девета улица. Имаше размери на кутия за обувки, беше тежичък, с красиво отпечатан етикет „Ар Нуво“. Докато пътуваше нагоре с мъжа с козята брадичка от дванайсетия етаж и семейна двойка японци на средна възраст, които слязоха на шестнайсетия, гадаеше кой и какво й изпраща.
„Кой“ се оказаха Норман и Джун. На плътната кремава картичка, увенчана с емблемата на „Дайадъм“, с едрия закръглен почерк на Норман беше написано: „Безоблачно небе, ярки звезди, много щастие. Обичаме те. Норман и Джун“.
„Какво“-то беше великолепен телескоп от мед с две секции, които се отваряха на четирийсет и петдесет сантиметра, поставен в пластмасова опаковка и увит с тъмносиня мека хартия. Окулярът беше гравиран с Камбаната на свободата, името Синклер и годината хиляда осемстотин деветдесет и трета.